Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Сега е мой ред да млъкна за миг.

― Толкова далече? ― прошепвам накрая.

― Не е чак толкова далече. Онова, което всъщност искам да ти кажа, Кат, е, че не трябва да ни позволяваш да те препъваме. След като друг град е… по-подходящ за теб, значи трябва да отидеш там! Ние знаем, че нещата, които се говорят по твой адрес, са пълни глупости, но не всеки на село е убеден в това!

― Трябваше да пазя траура по-дълго, трябваше да плача по-често ― промърморвам и поглеждам към брат си. ― Толкова голям грях ли е да се радваш, че някой е умрял?

Лаури ме прегръща през рамо и ме притиска леко към себе си. После отвръща:

― Не. В твоя случай бих казал, че това е възможно най-човешката реакция при дадените обстоятелства!

Плаваме покрай брега на езерото Алкмар и минаваме шлюза при Акерслот. В този момент слънчевите лъчи успяват да пробият сивкавата мъгла и да позатоплят въздуха. Лекият бриз изпълва платната и понася баржата ни напред. В далечината вече се виждат кулите и градските стени на Алкмар, и бесилките пред тях.

По гърба ми пролазват тръпки, когато зървам зловещите дървени стълбове и поклащащите се под тях трупове на обесените. Побързвам да извърна очи към блъсканицата на пристанището, което се намира малко по-нагоре по брега, край митническата кула, където градските чиновници претеглят пристигащите стоки и ги облагат със съответните такси.

Пред нас се ширва величествената река Зехлис, проблясваща под слънцето. По двата ѝ бряга е пълно с народ, отправил се към града ― някакъв мъж побутва пред себе си две прасета, каруци се поклащат и обръщат по дупките, един просяк едва успява да се махне от пътя на колелата им.

Баржата хвърля котва пред стените на града. Двамата с Лаури се изправяме несигурно на крака и плащаме на капитана. След няколко минути пресичаме малкото дървено мостче, отвеждащо до Портата на дърветата. При митническата кула си вземаме довиждане. Лаури има важна среща в някаква странноприемница на Кея на пивоварите.

Той се поколебава, като че ли иска да каже нещо, но не може да намери подходящите думи.

― Е, сестричке, късмет! ― промърморва накрая. ― При следващото ми идване в града ще ти дойда на гости ― прегръща ме и добавя: ― Но си помисли за онова, което ти казах!

Целувам брат си по бузата и поемам от него големия си вързоп. Споглеждаме се за миг в очите, после се усмихваме и се разделяме. Когато се обръщам назад, виждам как брат ми продължава да ме наблюдава. Помахвам му весело и свивам надясно.

Схваната от дългото седене в баржата, аз поемам бавно по Крайбрежната улица, стиснала здраво багажа си. Каналът е пълен с малки баржи и плоскодънни лодки, накъдето и да погледна, виждам хора, които товарят и разтоварват стоки.

Цепя направо по познатите улици към другия край на града, където над покривите на къщите се извисява голямата катедрала. Влизам в църквата през вратата откъм Улицата на хористите и пристъпвам през гигантската апсида с нейните величествени колони и прозорци с пъстроцветни стъкла, насочила се право към олтара. Присядам на първия ред и затварям очи. В продължение на известно време седя така, заслушана в дишането си и в ударите на собственото си сърце.

Едва когато осъзнавам, че всичко вътре в мен е намерило покой, си позволявам да отворя очи. Тишината, изпълваща пространството между белите стени и високите арки, има успокояващ ефект.

Стисвам ръце за молитва. Съдържанието на молитвата ми не е по-различно от онова, което беше в селската църква на Де Райп, но се усеща някак си по-различно ― сякаш тук, под масивните каменни сводове, молитвата ми ще бъде чута по-ясно. Нямам представа дали тази молитва успява да промени нещо. Засега не изпитвам никакво облекчение. Без да вдигам глава, напускам бавно църквата. Отново навън, примигвам под светлината на слънцето и за момент се усещам напълно замаяна, преди да си позволя още веднъж да бъда погълната от градските тълпи.

Близо до катедралата се намира странноприемницата „Тринайсетте греди“, която държат моите приятели. Берта и съпругът ѝ Емил се радват на преуспяваща търговия, защото ханът им е първият по маршрута на пътниците, влизащи в града от запад, от Портата на призраците. Представлява голяма постройка със стъпаловиден фронтон и табела от ковано желязо, която се полюшва весело на вятъра.

Ръцете ми са толкова студени, че са почти замръзнали. Затова, когато отварям вратата на хана и топлият въздух отвътре ме блъсва, си позволявам дълбока въздишка на облекчение. Малката пивница е пълна чак до гредите на тавана. Проправям си път към тезгяха покрай тълпите, насядали по масите или седящи прави около тях. Емил тъкмо налива бира. Берта профучава в другия край с две пълни догоре халби в ръце.