Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― В чумната къща?! ― провиква се Берта. ― Кат, да не би да си полудяла?

― Сега няма чума ― отговарям. ― Хората, които лежат там, са болни от други болести.

― Да де, ама не по-малко заразни от чумата и точно толкова смъртоносни! ― изтъква приятелката ми. ― Ако бях на твое място, това би било последното, към което щях да прибягна!

― Но то наистина е последното, към което мога да прибягна! ― натъртвам аз. ― Защото, ако в най-скоро време не си намеря работа, ще бъда принудена да се върна в Де Райп.

Някъде близо до нас някой прочиства гърло. Мъж в началото на трийсетте, със средно дълга пепеляворуса коса. Застанал е на две крачки от нашата маса.

― Здравей, Берта! ― казва. ― Извинявайте за вмешателството ми, но просто не можех да не чуя разговора ви!

― Матиас, толкова се радвам да те видя! ― усмихва се широко приятелката ми. ― Как си днес?

― Много добре, благодаря, госпожо! ― ухилва се и той. ― Просто минавам оттук на път за Ден Хелдер, пък и имам няколко неща в Алкмар, за които трябва да се погрижа.

― Господин Ван Нюланд е един от редовните ни гости в странноприемницата ― пояснява за мен Берта.

Мъжът сваля шапка и се покланя любезно.

― Много ми е приятно да се запознаем! ― обръща се към мен с чаровна усмивка.

Аз кимвам и се представям. Матиас се настанява на стола срещу нас и продължава:

― Ако трябва да бъда честен, не е съвсем случайно, че дочух разговора ви. Емил вече ми спомена за създалата се ситуация. Разказа ми някои неща за вашата приятелка ― поглежда ме и кимва ― и ме попита дали не бих могъл да помогна с нещо.

― И? ― поглежда го въпросително Берта.

― По една случайност мога — заявява той. — В момента брат ми си търси икономка. Това устройва ли ви? ― обръща се към мен.

― Ами аз… не знам ― запелтечвам. ― Искам да кажа, да, разбира се, че ме устройва. Но вие… вие не ме познавате! ― завършвам изумено.

― След като Емил и Берта ви познават, за мен това е напълно достатъчно ― отвръща делово той. ― Пък и Емил има изключително високо мнение за вас!

В гърдите ми се надига неописуемо вълнение.

― Икономка! ― възкликвам. ― Но това би било прекрасно! Кой е вашият брат и къде живее?

― Казва се Адриан ван Нюланд и живее в Амстердам ― отговаря с усмивка Матиас.

Амстердам! Шокът очевидно е изписан ясно по лицето ми, защото Матиас пита:

― Това проблем ли е?

― Но това е толкова далече! Аз… аз не познавам никого там!

― О, не е чак толкова далече! ― махва небрежно с ръка Матиас. ― А щом веднъж се устроите, ще се запознаете с достатъчно хора.

Обръщам се към Берта. В очите ѝ се вижда, че е поразена от чутото не по-малко от мен.

― Въпреки всичко това е невероятна възможност, Кат! ― изрича накрая. ― А и след като тук за теб няма никаква работа, положението е ясно ― или Де Райп, или Амстердам!

Не ми трябва много време за мислене. Въпреки че изобщо не изгарям от желание да оставя зад гърба си всички, които обичам, нямам особено голям избор. И което е още по-важното, така става много по-добре. Ако зависеше само от мен, никога не бих тръгнала доброволно за Амстердам. Сигурно е пръст на съдбата.

Докато обмислям предложението, Матиас излиза, за да се погрижи за деловите си задачи. Когато на вечерта се връща, аз отивам при него, за да поговорим.

― Реших да го направя ― казвам. — Ще ви бъда много благодарна, ако ме препоръчате на брат си!

― Разбира се! Ще ви напиша бляскава препоръка! Но за тази цел ще се наложи да се опознаем малко по-добре, не мислите ли? Ще ми окажете ли честта да пийнете с мен?

Придърпваме си два стола към една от ъгловите масички и Матиас поръчва кана вино.

― Е, кажи ми сега ― започва директно той, докато пълни чашата ми, ― защо напусна твоето село?

Разказвам му всичко. За отдавнашния ми копнеж по града и как една вечер с танци беше запратила живота ми в съвсем друга посока. Разказвам му за мъртвородения ми син и за внезапната смърт на Хофърт. Матиас слуша много внимателно и когато завършвам, казва:

― Значи си вдовица. Много млада вдовица. Моите съболезнования!

― О, бракът ми не беше от щастливите ― махвам с ръка.

После се втренчвам в далечината и си представям живота, който бих водила, ако Хофърт не беше умрял. ― Той ме биеше. Още от момента, в който се оженихме. А после все повече и повече. Не че имаше някаква причина. Никога не сме се карали, аз никога не съм му отговаряла, трудех се здраво… ― Засмивам се тъжно. ― Нарочно се стараех никога да не спорим за нищо и каквото и да кажеше той, аз никога не му възразявах, но въпреки това пак ме биеше ― гласът ми издава горчивината, която винаги бях изпитвала, когато се сещах за тези ежедневни побои.