Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Лежа си в сивата светлина на зората и мисля за близките си. Междувременно съквартирантите ми започват един по един да се надигат от леглата си. Прозяват се и се поздравяват с добро утро. Някои от тях започват тихичко да си бъбрят. Аз също ставам, но не си правя усилието да разговарям с когото и да било.

Не бързам с обличането. Бавно и методично си слагам лепената блуза, полата, престилката, триъгълното шалче, корсета, жакета и шапчицата. От време на време поглеждам през прозореца. Въпреки ранния час на кея е пълно с народ. И пътническите, и товарните кораби отплуват още с първите лъчи на слънцето.

Събирам си багажа. Препоръчителното писмо от Матиас е сред дрехите ми. Усмихвам се. Ако получа работата, пак ще го видя. Мъничко по-сигурна от преди относно решението си да замина за Амстердам, аз изпъвам гордо рамене. Ако побързам, може би ще успея да се кача на първата баржа.

В сравнение с вчерашното пътешествие пътуването до Амстердам е нищо работа. Приятно краткото разстояние, което остава дотам, е окуражаващо, а удобството на теглената от коне баржа изобщо не може да се сравни с откритата лодка, която ме доведе от Алкмар до Харлем. На палубата има широка кабина, в която са подредени удобни пейки ― там пътниците могат да се скрият от стихиите и да си починат. Тъй като не сме зависими от силата и посоката на вятъра, ние се движим равномерно. По пътя има странноприемници, където пътниците могат да слязат, за да похапнат, а баржата да смени конския впряг. Корабният канал Харлем се простира в дълга права линия през полдерите, а от двете му страни се нижат вятърни мелници и ферми чак до Амстердам.

От време на време излизам от кабината на палубата, за да усетя вятъра и слънцето върху лицето си и да се насладя на красотата на безбрежното, изпъстрено с облачета небе и на зелените ливади от двете ни страни. По дигата покрай канала крачат млекарки, амбулантни търговци, минават пътешественици на коне или в каруци. Понякога някой от тях ми помахва. Аз се усмихвам и помахвам в отговор.

Когато наближаваме Амстердам, нервността ми се връща. Чувала съм много за този град, за огромните му размери, за тълпите и оживените му улици, затова не без известен трепет в сърцето се питам какво ще прави на подобно място една бедна селска мишка като мен.

Но когато високите стени на Амстердам изникват внезапно пред очите ми, несигурността ми отстъпва място на вълнението. Втренчвам се благоговейно във вятърните мелници, накацали по бастионите ― крилата им се въртят с шеметна скорост.

Навсякъде около нас бъка от кораби, лодки и народ, сякаш целият свят се е втурнал към Амстердам. Величественият залив Ей ― морски ръкав, достигащ далече навътре в сушата, е претъпкан от кранове, плоскодънни баржи, търговски и рибарски корабчета. Покрай преградните стени на пристанището са подредени един до друг огромни търговски кораби с корпуси, които проблясват под слънцето. Последната левга от нашето пътуване следва брега на залива Ей, а при Портата на търговците на херинга хвърляме котва.

Грабвам багажа си и позволявам на някого да ми помогне да сляза на брега. Колкото и да ми се иска да се отправя директно към Кайзерсхрахт и къщата на семейство Ван Нюланд, осъзнавам, че съм твърде уморена и гладна. Затова решавам първо да хапна нещо. Насочвам се към един хан на брега на Ей и си поръчвам простичък обяд.

Изгълтвам лакомо хляба и рибата, плащам на тезгяха и продължавам напред по кея.

Значи това е Амстердам, центърът на света! Какви тълпи, каква суматоха! Докъдето ти око види ― все гора от корабни мачти, кеят е покрит с току-що разтоварени бали, щайги и кошници, навсякъде хора, които си викат и крещят нещо един на друг.

Изпълнена с любопитство да разгледам останалата част на града, аз завивам надясно, поемам по канала, известен като Дамрак и стигам до голям площад с дървена сграда на кметството и къща на теглилките. Навсякъде се виждат търговци, чуват се всевъзможни езици. Покрай мен минава някакъв чуждоземски облечен мъж с шалче, увито през челото, и маймунка на рамото, великолепно облечени жени се поздравяват една друга и си разменят любезности. Вдишвам с пълни гърди всичко това. Тази какофония не само че не ме плаши, но и ме изпълва с неземна радост. Това е мястото, където всичко се случва, това е мястото, където се срещат различните светове!

Заставам насред площада, попивам с поглед този замайващ сетивата нов свят около мен и си давам сметка, че никога, никога вече няма да се върна на село.