Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Вие двамата май си паснахте много добре снощи, а? ― обажда се Емил.

― Така е ― отвръщам с усмивка. ― Паснахме си.

Преструвам се, че не забелязвам нетърпението на Емил да научи нещо повече и се насочвам към една масичка до прозореца.

След лека закуска от хляб и сирене аз си вземам довиждане с приятелите си.

― Близките ми ще бъдат шокирани, когато научат, че вече не съм в Алкмар ― казвам на Берта, докато я прегръщам.

― Ние ще им обясним ― отвръща тя. ― Когато се устроиш, пиши, чуваш ли?

Обещавам, че ще пиша, казвам довиждане и на Емил, и потеглям. Вървя съвсем сама по Лангстрат по посока на канала Минт и минавам покрай сергиите на рибарите, където всичко е шумно и хаотично. Като внимавам да не се плъзна върху рибните черва по земята, аз си купувам две херинги. След това продължавам по Крайбрежната улица и не без известно облекчение достигам до река Зехлис. Колкото и да обичам красотите на града, необходимо е известно време, докато свикнеш с него.

Разпитвам наоколо и накрая намирам корабче, с което мога да пътувам.

― Само че ходя само до Харлем, мафрау [10] Mevrouw (хол. ез) ― госпожо. ― Б. пр. ― уведомява ме капитанът. ― Обаче от Харлем се стига лесно до Амстердам. Просто трябва да вземете конната лодка.

Бях чувала за тези конни лодки, въпреки че никога не се бях качвала на такава ― не стигат до Алкмар. Според капитана били много добри. От Мидвей били издигнали дълга, права дига покрай водата за конете, дърпащи баржите.

― Чак до Амстердам! ― повтаря капитанът.

Плащам му колкото трябва, позволявам му да ми качи багажа на борда и тръгвам след него. Намирам си удобно местенце сред кошниците и щайгите и се настанявам върху одеялото, застлано от капитана за пътниците.

Увита плътно в пелерината си, с вдигната на главата качулка аз проследявам града как се смалява все повече и повече в далечината. Никога досега не съм ходила по-далече от Алкмар и нямам никаква представа какво ще стане в Амстердам. Единственото, което знам, е, че ще трябва съвсем сама да се изправя срещу всичко, което ме чака там.

Пътуването до Харлем отнема целия ден. Едва когато минаваме Бефервик и излизаме на езерото Вик, започваме да напредваме истински. От Шпарндам нататък пак разчитаме на шлюзове и канали, но към този момент Харлем вече се очертава на хоризонта. Слънцето е почти залязло и аз се чувствам като изцедена. Когато корабчето хвърля котва край моста Грейвстоун, аз изправям скованото си тяло и слизам бавно на кея. Толкова съм уморена, че влизам в първата странноприемница, която се изпречва пред очите ми. За мой късмет им е останало едно свободно легло. Не ме интересува, че ще трябва да спя в общо помещение с други хора.

Край огнището в пивницата и с обилна порция топло ядене в чинията идвам донякъде на себе си. С периферното си зрение забелязвам, че някои мъже ме зяпат най-нахално. Старая се да избягвам зрителния контакт с тях и си придавам колкото ми е възможно по-недостъпен вид ― което впрочем никак не е трудно, тъй като съм като пребито куче. За мое облекчение накрая ме оставят на мира. С напредването на вечерта настроението в пивницата се покачва, но към този момент аз съм отдавна в леглото си. Въпреки дългия ден обаче ми е необходимо известно време, докато се унеса в сън. Лежа със затворени очи и слушам дишането и хъркането на съквартирантите си, както и виковете и крясъците откъм кръчмата. Мислите ми ме отвеждат към семейството ми и внезапно в главата ми нахлува спомен от детството.

Веднъж, когато бях малка, едва не се удавих. По време на силна зимна буря дигите, които ни пазеха от морето, се скъсаха и водата нахлу в целия кръг от канали около Бемстер. Издавиха се много хора и животни, кирпичените къщи със сламени покриви бяха повлечени от пороя. Донякъде по-високо разположеният център на Де Райп беше пощаден, въпреки че големците също не успяха да запазят сухи почитаемите си крака.

Бях на пет годинки, когато потопът дойде. Затова знам подробности за него само от разказите на големите. И въпреки това си спомням съвсем ясно чувството на безпомощност, което ме изпълва, докато седим със семейството ми на покрива на нашата къща и този покрив изведнъж се срутва под нас, и пороят ме повлича. Не можех да плувам, но и да можех, това надали щеше да ми помогне с нещо. В мига, в който отливът на морето започна, потопът понесе всичко и всички навътре към него. Онези, които не бяха успели да се хванат здраво за нещо, си заминаха. Аз бях измъкната от водите от един от нашите съседи, който ме качи на лодката си. Родителите и братята ми също успяха да се спасят. Сестрите ми Али и Йохана се удавиха.