Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

За разлика от Дамрак Кайзерсхрахт изглежда чисто нов. Дупките между паветата все още не са изпълнени с кал, боята по вратите и рамките на прозорците блести, а камъните изглеждат така, сякаш са били дялани вчера. По протежение на целия канал са засадени млади липи. Сигурна съм, че някой ден те ще придадат още по-голямо великолепие на Кайзерсхрахт, но засега младите фиданки са клюмнали тъжно около колчетата, които ги държат.

Поразпитах, за да разбера къде живеят семейство Ван Нюланд, и сега стоя ококорена пред фронтона на гигантската им къща. Леко притеснена, изкачвам предните стъпала, хващам чукчето и го пускам внимателно върху вратата. Отваря ми младо момиче, което ме гледа с неприкрито любопитство.

― Казвам се Катрин Барентсдохтер и нося писмо за господин Ван Нюланд от брат му ― изричам.

Момичето протяга ръка за писмото, но аз поклащам глава.

― Бих предпочела да му го връча лично ― казвам.

― Ще кажа на господаря ― кимва тя, пуска ме вътре и изчезва нанякъде.

Докато чакам, погледът ми се плъзва из огромното фоайе, към резбованата дървена виеща се стълба, картините по стените и скъпите вази на страничните масички.

Внезапно встрани се отваря врата и към мен се насочва мъж някъде към четирийсетте, в мрачно черно облекло. Аз правя елегантен реверанс и повтарям думите си.

― Писмо от брат ми ли? Защо, да не би да се е случило нещо? ― пита уплашено Адриан ван Нюланд.

― Не, не се притеснявайте ― бързам да го успокоя. ― Просто се запознахме в Алкмар, където той трябваше да преспи, и се заговорихме. Аз споделих, че си търся работа, а брат ви отвърна, че може би има нещо за мен.

Адриан ван Нюланд поема писмото от ръката ми, чупи печата и се зачита в него. От време на време вдига очи от листа, оглежда ме и пак продължава да чете. След като приключва, отсича:

― Значи се надявате да получите работата на икономка, така ли?

― Да, майнхер [11] Mijnheer (хол. ез.) ― господине (при обръщение). ― Б. пр. .

Изпитателният му поглед пак ме оглежда, този път по-продължително.

― Последвайте ме! ― отсича накрая.

Повежда ме към красиво украсен салон. В средата му има дъбова маса с шест стола, но той отказва да седне. Отпуска се на ръба на масата и по този начин ме принуждава също да остана права. Вдигнала високо и гордо глава, аз издържам смело оценяващия поглед на господин Ван Нюланд.

― Дайте ми една добра причина, поради която да ви наема на работа ― изрича накрая.

― Не се страхувам от работа, майнхер.

― Брат ми пише, че си селско момиче. Обаче изобщо не ми приличаш на такова.

В отговор аз просто протягам към него загрубелите си, мазолести ръце. Той плъзва поглед към тях, след което отново втренчва очи в моите. Проницателният му поглед ме изнервя, въпреки че с нищо не се издавам. Връщам му погледа колкото е възможно по-спокойно и свеждам очи едва когато преживяването става непоносимо.

Накрая гласът на минер [12] Meneer (хол. ез.) ― господин (пред името). ― Б. пр. Ван Нюланд пронизва напрегнатата тишина.

― Кажи ми още нещо за себе си. Например какво те води в Амстердам?

― Аз съм вдовица, господине. Можех да се омъжа повторно, разбира се, но винаги съм искала да живея в големия град. Мои приятели от Алкмар ми бяха намерили работа там, но, за съжаление, нещата се промениха. Бях се примирила, че ще се наложи да се върна в Де Райп, когато извадих големия късмет да се запозная с брат ви. Сякаш самият Господ Бог го изпрати при мен!

Последното е добре обмислен завършек, разбира се ― подчертава моето благочестие. Вече съм успяла да забележа, че всички картини наоколо са с религиозни сюжети, така че това би трябвало да се хареса на Ван Нюланд. Вдигам очи към неговите и зървам в тях проблясък на почитание. Което ми дава куража да добавя:

― Ако желаете, бихте могли да ме пробвате за няколко дена.

С лице, неиздаващо никакви емоции, той заявява:

― Май не ти липсва дързост, Катрин Барентсдохтер, а?

― Просто знам на какво съм способна, майнхер.

Ван Нюланд отново хвърля поглед към писмото, след което го оставя настрани и изрича:

― Имам нужда от човек, който да поддържа къщата и да ръководи прислужницата. Мога да ти плащам по двайсет петачета на месец плюс легло и храна, разбира се. Ще имаш по един почивен ден на всеки две седмици. Кога можеш да започнеш?

― Веднага, господине.

― Хубаво. В такъв случай ще ти дам шанс, Катрин ― завършва Адриан. ― Но първо да те представя на съпругата си. Последвай ме, ако обичаш!