Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Не се тревожете, господарке! Докато се обърнете, аз ще съм изчистила! А и на картината ви като че ли ѝ няма нищо.

― Какво значение има? ― изсмива се презрително Бригита. ― И без това е пълен боклук. Всичко, което правя, е боклук.

― Онова, което видях, беше доста хубаво ― казвам.

― Ти си прислужница, не можеш да разбираш от изкуство! Но в кръговете, в които се движа аз, човек не може да се представя с подобни цапаници!

Решавам да не коментирам повече. Все пак бях зърнала картината само за малко, докато ме представяха на господарката. А сега я похвалих, защото ми се струваше правилно. Докато Бригита отпива виното с лекарството си, аз отивам при триножника и го изправям внимателно. Връщам картината на него и се отдръпвам няколко крачки назад, за да я огледам по-добре.

Нищо особено наистина. На цветята в този натюрморт им липсва дълбочина, а цветовете са неестествени.

― Виждаш ли? На теб също не ти харесва! Разбирам го от изражението ти! ― обажда се Бригита и трясва бокала си на масата. Вторачва се за момент в празното пространство пред себе си, а после тихичко започва да ридае. ― Ако не рисувам, не знам какво ще правя със себе си! Да си седя тук по цял ден, от време на време да ходя на пазар, да свиря на клавесин и да се надявам, че съпругът ми няма да се прибере твърде късно… Че какъв живот е това, а? Ще умра от отегчение, ако живея така!

― Не е необходимо да спирате да рисувате, мадам ― казвам. ― В крайна сметка важен е не резултатът, а наслаждението, което получавате от рисуването!

― Напротив, резултатът е много важен! ― провиква се тя. ― Не си представяш, че ще седя тук ден след ден, за да създавам неща без никаква стойност, нали? За човек като теб може би е трудно да го разбере, но аз имам амбиции! За мен е съвсем нормално да бъда критична към себе си! Знаеш ли, че художниците са много чувствителни и емоционални?

― Чувала съм, мафрау.

― Тогава разбираш колко труден става животът, ако си перфекционист! Създаването на изкуство е процес, в който има и висоти, и спадове!

Обмислям внимателно следващите си думи и изричам:

― В селото, от което идвам, имаше едно момиче, което също много обичаше да рисува. Всички казваха, че има талант. Голям талант. Но това, за съжаление, не ѝ помогна с нищичко.

― Защо?

― Защото на село има много работа. Когато имаше свободно време, това момиче рисуваше със сок от цвекло върху добре изгладени с шкурка дървени плоскости. И непрекъснато мислеше за рисуване. Виждаше света в краски, както често ми е казвала самата тя. Слънцето, което блести над ливадите и канавките, фермата насред цялата тази зеленина, даже гюмовете за мляко на двора ― виждаше натюрморт във всичко. Но не разполагаше нито с време, нито с материали, за да го нарисува.

Бригита подсушава с ръка очите си и се обажда, подсмърквайки:

― И какво стана с нея?

― Омъжи се и свободното ѝ време намаля още повече.

Двете се споглеждаме.

― Разбирам какво искаш да ми кажеш, Катрин ― изрича накрая Бригита. ― Отлично си давам сметка какъв късмет съм извадила, че съм се родила в заможно семейство и че имам съпруг, който няма нищо против цял ден да си стоя в студиото и да рисувам. Но фактът, че не работя, за да преживявам, изобщо не означава, че трябва да занижа критериите си. Чувала ли си някога за Рембранд ван Рейн? Имаме две от платната му в нашата къща. Всеки, който ги зърне, се прехласва по тях, но той самият беше изключително критичен, когато ги видя пак. Истинският художник никога не е доволен от себе си, Катрин!

― Напълно вярно, мадам. Обаче не всички можем да бъдем Рембранд ван Рейн, нали? Мисля, че трябва да бъдем благодарни за талантите, които сме получили от съдбата, и да извличаме от тях колкото е възможно по-голяма наслада!

Този път Бригита не ми възразява ― само се вторачва през прозорците от оловно стъкло.

― Исках да кажа, мадам, че просто трябва да рисувате за себе си. Заради удоволствието, което рисуването ви доставя, ако ще и това да означава да занижите мъничко стандартите си!

Бригита се обръща бавно и се вторачва в мен. За миг се ужасявам, че съм отишла твърде далече. Тя задържа погледа ми за няколко секунди, след което се изправя и казва:

― Катрин, бъди така добра да почистиш студиото ми, моля, а аз през това време ще се поразходя в градината. Имам нужда да помисля.

Кимвам и се навеждам да събера бурканчетата с бои от пода. Бригита излиза от стаята с прошумоляване на полите си и след нея се настанява блажена тишина. Отварям горната част на прозореца, за да може студиото да се проветри, и после се хващам на работа. След като почиствам всички следи от истеричния пристъп, се заемам с четките. Докосвам с пръсти меките им косъмчета. Какво ли би било да топна такава красива четка в боя, а след това да я плъзна по платното? Тази безсъмнено е много по-различна от моите ръчно приготвени четки от свинска четина. Внимателно почиствам всичките, подсушавам ги и ги подреждам с обич една до друга на масичката до статива, по големина.