Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Колко ужасно! ― извърта се рязко тя и ме поглежда. ― Но това не би могло да бъде достатъчна причина да напуснеш селото си, нали?

― Така е. Аз просто исках да го напусна. Много отдавна си мечтая да живея в града.

― Напълно те разбирам ― кимва тя, заглежда се в мен и допълва: ― По любов ли се омъжи, Катрин?

Въпросът ме поставя в крайно неудобно положение. Не отговарям веднага. Бригита само въздъхва съчувствено и отговаря вместо мен:

― Не е по любов, разбирам. Хората рядко се женят по любов. Завиждам на всеки, който е успял да го постигне!

Най-подходящата реакция от моя страна в случая е да замълча.

― Значи съпругът ти почина ― продължава тя. ― От какво?

― Просто един ден легна и не се събуди ― отговарям.

― Болен ли беше?

Поклащам глава, но добавям:

― Всъщност пиеше. Много. Твърде много, ако питате мен.

― В такъв случай можеш да се смяташ за голяма късметлийка, че си се отървала от него! ― възкликва Бригита. ― Голям кошмар е да имаш съпруг пияница!

Лекотата, с която тя стига до това заключение и напълно пренебрегва чувствата ми, ни най-малко не ме изненадва. Богатите имат този навик ― сякаш прислугата им не е направена от кръв и плът като тях. Усмихвам се уклончиво и нищо не казвам.

Бригита тъкмо се кани да каже още нещо, когато в къщата отеква ударът на чукчето от входната врата. Изтривам ръце в престилката си и хуквам към фоайето. Бригита тръгва след мен и застава до стълбите, за да види кой ни търси.

В мига, в който отварям вратата, сърцето ми претупва. Матиас! Стои там и говори с някакъв минаващ точно в този момент познат. После се обръща и ме поглежда. За част от секундата си въобразявам, че широката усмивка на лицето му е за мен. А после забелязвам, че всъщност гледа над рамото ми ― зад мен се е появила Бригита. Която веднага се хвърля на врата на девера си.

― Ето и най-красивата жена в цял Амстердам! ― изрича Матиас. ― Я да видя, все още ли си ти? ― допълва, отдръпва я на една ръка разстояние от себе си и я оглежда. ― Да, все още си ти! Винаги е удоволствие да те видя, красива моя снахичке!

Бригита се разсмива, плясва го игриво по рамото и изчуруликва:

― Отсъствал си едва седмица, скъпи!

― О, много неща могат да се случат за една седмица! ― отвръща той, обръща се към мен и сваля шапката си. Очаквам от него да направи нещо като реверанс, като я размаха и ми се поклони, но вместо това той просто натиква шапката си в ръцете ми.

― Това е Катрин, нашата нова икономка ― подхвърля небрежно Бригита.

― Да, знам ― промърморва той. ― Нали аз самият я препоръчах на Адриан! Добре дошла, Катрин!

Очите ни се срещат за няколко секунди по-дълго от необходимото. Струва ми се, че в неговите забелязвам някакъв топъл проблясък, но когато се отдалечава заедно с Бригита, чувството за неизказана близост изчезва.

― Катрин, донеси ни малко сирене и вино в дневната, ако обичаш! ― провиква се през рамо Бригита. После хваща девера си под ръка и го отвежда.

Връщам се в кухнята, където чайникът си седи и ме чака да продължа с лъскането му. Заемам се с всички сили. Подносът със сиренето и виното за господарката изпращам по Грета.

През целия следобед не мърдам от кухнята. Бригита и Матиас продължават да седят в дневната и смехът им ехти из цялата къща. Аз залягам още по-усърдно върху работата си и междувременно не спирам да се кастря вътрешно. В крайна сметка аз съм само икономката! Освен ако не желая за втори път да се окажа неомъжена и бременна, няма да е зле да не го забравям!

Доста по-късно същата вечер, докато проверявам ключалките на вратите и покривам огнището с кошница, си давам сметка, че най-сетне съм успяла да се овладея.

И въпреки това се стряскам не на шега, когато в кухнята с лежерна походка се появява Матиас. Лунната светлина, нахлуваща през прозореца, и свещта в ръката ми не разкриват нищо повече от неговия силует.

― Катрин, откога чакам да те хвана сама! ― изрича. Гласът му звучи топло и нежно.

През главата ми минава идеята да го попитам безизразно с какво мога да му бъда полезна, но внезапно от устата ми излиза едно рязко:

― Защо?

― Защото, когато те видях, не можах да те поздравя така, както бих желал ― промърморва той и бавно пристъпва към мен.

Държа свещта пред себе си, за да не му позволя да се приближи твърде много. Матиас обаче я грабва от ръката ми, поставя я на масата и ме придърпва към себе си. И всичките ми добри намерения се изпаряват. Всъщност бяха започнали да се изпаряват, още когато чух гласа му. Всичките ми сетива изгарят за докосването му и в мига, в който устните му се плъзват по моите, губя окончателно контрол над себе си. В първия момент целувката ни е предпазлива, в следващия страстна и нетърпелива. Внезапно обаче аз идвам на себе си. Избутвам Матиас и двамата се споглеждаме, останали без дъх.