Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

През деня всичко е наред. Ставам с изгрева на слънцето, заемам се със задълженията си и си лягам късно вечерта. Работата ме отвлича от мислите, които не желая да имам, и от тишината, която не искам да чувам. Ала всичко, което съм успяла да изтласкам дълбоко назад в съзнанието си през деня, нощем се завръща, при това с още по-голяма сила заради отказа ми да го допусна. Колкото и да е станало студено нощем, аз винаги оставям отворени вратичките на леглото си, защото затворя ли ги, се изпълвам с усещането, че съм погребана жива. Често нощем се будя рязко, започвам да се въртя и да се опитвам да си поема дъх. В такива случаи просто скачам от леглото и заставам до прозореца, за да се охладя и успокоя. Наситено синьото на нощта неизменно оказва този ефект върху мен ― помага ми да намеря покой. Някога на село, когато не можех да заспя, също обичах да седя край прозореца и да съзерцавам звездите, питайки се какво ли има там горе. Раят може би? Какво трябва да стори човек, за да се озове там? Защото пътят към ада е много лесен.

Но всъщност тогава подобни въпроси изобщо не ме тревожеха. Сега ме държат будна часове наред.

― Посвикна ли вече при нас? ― пита Адриан ван Нюланд. Привикал ме е в кабинета си и ме наблюдава изпитателно иззад бюрото си.

― Да, господине. Помощта на Грета е неоценима!

― Хубаво. А господарката ти?

― О, тя също! Невероятно мила е!

― Мила значи ― промърморва господарят ми, извръща очи и ги насочва към Кайзерсхрахт, който се вижда през прозореца. ― Да, такава си е. Но невинаги. Или най-малкото ― не и към себе си.

― Така е, майнхер. Твърде сурова е към себе си, особено що се отнася до картините ѝ ― отбелязвам.

Адриан въздъхва и отвръща:

― Не трябва да ги приема толкова на сериозно! Искам да кажа, че рисуването е прекрасен начин за убиване на времето и аз с удоволствие бих изпълнил дома ни с нейните картини, но това като че ли изобщо не ѝ стига. Иска да бъде хвалена в артистичните кръгове и да продава творбите си. Но ако продължава все в този дух да ги унищожава, нищо от тези неща няма да се случи.

― Ще бъде ли твърде нахално да попитам какво точно лекарство взема съпругата ви?

― Лауданум. Вино с подправки, в което е добавен и опиум. Опиумът облекчава болката, успокоява нервите и стимулира творческия процес. Ако питаш мен, може би малко прекалено, защото тя непрекъснато рисува.

― На една жена от Алкмар било позволено да стане член на гилдията на свети Лука ― отбелязвам. ― Минала през всички етапи на обучението, разбира се, и сега е майстор художник със собствено студио.

Господарят подръпва козята си брадичка, отпуска се назад в стола си и промърморва:

― Отлично разбирам накъде биеш, Катрин, обаче съпругата ми за нищо на света не би могла да започне чиракуване за майстор художник.

― Нямах това предвид, господине. Просто исках да кажа, че в наши дни рисуването започва да надскача ролята си на обикновено хоби за жените. Питах се… — не довършвам, колебаейки се как да продължа.

― Какво? ― поглежда ме Адриан. ― Хайде, говори! Нямам нищо против!

― Ами смятам, че господарката би могла да взема уроци, за да подобри техниката си. В Амстердам има множество велики художници, които с радост ще ѝ помогнат в тази насока. И тогава тя може би няма да има нужда от тези лекарства.

Настъпва тишина, през която аз съвсем логично започвам да се питам дали не съм прекалила. Но изражението на господаря е по-скоро замислено, отколкото ядосано. Накрая той изрича:

― Благодаря ти! Ще трябва да помисля по този въпрос.

Дните минават в задължения от всякакъв вид, малки и големи. Тъкмо лъскам един чайник, когато в кухнята се появява Бригита и казва:

― Гладна съм. Случайно да има някакво сирене?

― Разбира се, мафрау! ― кимвам веднага. ― Да ви отрежа ли едно парче?

― Няма нужда, мога и сама ― отвръща Бригита, насочва се към платото за сирена, вдига капака, реже си едно парче и започва да го дъвче с наслада. Докато дъвче обаче, се оглежда и допълва: ― Тук е станало много чисто! Много по-чисто от преди!

― Благодаря ви, госпожо!

― Ти си добра икономка, Катрин! Извадихме голям късмет с теб ― казва тя, насочва се към прозореца, гледащ към градината, застава с гръб към мен и продължава: ― Откъде си всъщност?

― От Де Райп, мадам.

― Това е доста далече. Защо дойде чак в Амстердам?

― Преди два месеца почина съпругът ми, госпожо.