Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Вярно е, че след края на шикозния нов квартал улиците стават доста мръсни. Рибният пазар край преградната стена ― прочутият Дам ― току-що е затворил и по колелата на нашата карета полепват рибни глави и люспи. Конят си проправя път по Дамстрат, където почти не може да се мине от сергии, пълни с какви ли не стоки. В края на Олд Дулен завиваме надясно и не след дълго колелата на каретата ни тракат по калдъръма на Брестрат.

― Стигнахме! ― отсича Адриан, слиза и поднася ръка на съпругата си.

След тях се измъквам аз, стиснала здраво до гърди гърнето с вино, което носим като подарък на великия маестро. И вдигам изумено очи. Сградата, пред която сме спрели, е величествена, целият ѝ фронтон е покрит с плочки с червено и зелено.

Вратата се отваря от прислужница, която ни повежда по коридор с черно-бели плочки и няколко врати. В края на коридора следват стъпала към втория етаж. Прозорците на студиото гледат към улицата. А самото студио представлява обширно, добре осветено помещение, където в момента работят петима чираци. Самият художник седи пред триножника си и нито за миг не вдига глава към нас. Оставя четката си едва когато прислужницата се покашля деликатно.

― Минер Ван Рейн, представям ви мафрау Ван Нюланд! ― изрича.

Рембранд ван Рейн се обръща, изтрива изцапаната си с боя ръка в престилката си и прави лек поклон пред моята господарка.

― Толкова се радвам да се запознаем! ― изчуруликва тя със светнали очи и се изчервява.

По устните на Ван Рейн пробягва сянка от усмивка, след което настъпва тишина. И тъкмо когато тишината се проточва дотолкова, че става неловка, Адриан посочва към платното на статива и изрича:

― Виждам, че сте зает.

― Аз винаги съм зает, господин Ван Нюланд. Винаги! Това е поръчка, която трябва да бъде готова след четири седмици! ― отвръща художникът и отправя към платното поглед, който подсказва, че ако зависеше от него, би предпочел да продължи да рисува, вместо да се занимава с любезности.

― В никакъв случай няма да ви задържаме! — отсича господарят, обръща се леко към вратата, до която все така стоя, и ми прави знак да се приближа. Аз му подавам гърнето с виното, а той го поднася на Ван Рейн с дълбок поклон.

Следва нова размяна на любезности, но аз изобщо не им обръщам внимание. Имам очи единствено за картината, върху която в момента работи Рембранд. От платното ме гледа млада жена с толкова истински, живи очи, че сякаш наистина ме вижда. Но как е възможно да се рисува толкова реалистично? Невероятно е!

Рембранд ван Рейн очевидно е забелязал прехласването ми по неговата картина, защото внезапно се обръща към мен и пита:

― Харесва ли ви?

За миг онемявам от този директно отправен към мен въпрос, но бързо идвам на себе си и отвръщам:

― Тази жена гледа право в душата ми, като че ли ме познава! Бих казала, че е леко притеснително! ― А после, изпълнена с благоговение, допълвам: — А как само пада светлината върху платното! И какви цветове! Това е най-прекрасното нещо, което някога съм зървала!

По лицето на Рембранд грейва широка усмивка и той пита:

― Обичате ли живописта?

Кимвам пламенно, но точно в този момент забелязвам израженията на моите господари.

Побързвам да се оттегля. Докато Адриан и Бригита поемат разговора, аз се разхождам из разхвърляното студио и наблюдавам чираците как стриват бои, мият четки или просто седят и рисуват. Задържам се доста по-дълго пред платната на учителя им, разпръснати из цялото студио.

А после, твърде бързо според мен, Адриан и Бригита си вземат довиждане с маестрото. Аз излизам последна, но на прага се обръщам, за да хвърля един последен поглед на живота, който кипи в студиото. И виждам, че Рембранд ван Рейн ми се усмихва благо. Отвръщам му със същата усмивка.

― Възмутително! ― промърморва Бригита, когато отново се качваме в каретата. — Очаквах много повече от това! Ама че невъзпитан човек! Не ни предложи дори по едно питие!

― Останах с впечатлението, че го притесняваме ― казва Адриан. ― Виждаше се, че е зает.

― И какво от това? Нали и ние му поръчахме картина? Би трябвало да благоволи да ни отдели повече време! ― отвръща Бригита. После се обръща към мен и пита: ― Ти какво мислиш за него? Държа се грубо, нали?

― Права сте, мадам, че трябваше да ви предложи нещо за пиене ― отговарям дипломатично. ― От друга страна, когато творите, вие също не обичате да ви притесняват, нали?

Изненадващо за мен Бригита се замисля. После отсича: