Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

В един ветровит юнски ден Адриан обявява, че заминава за Делфт, за да гостува на най-големия си брат.

― Ще отсъствам цяла седмица — ми казва. — Ще се грижиш добре за жена ми, нали?

― Разбира се, господине. Не се притеснявайте!

― Как вървят нейните уроци по рисуване?

― Младият господин Маас ѝ дава много ценни съвети.

― Значи върви добре. А доволен ли е от напредъка ѝ?

― Работата ѝ става все по-добра.

― Хубаво. Сега можеш да вървиш, Катрин. Благодаря ти!

Аз се втурвам към дневната, която има нужда от старателно почистване. Грета има правото да чисти мебелите и да търка пода, но не ѝ е позволено да припарва до порцелана.

Вземам парцалите за бърсане на прах и премествам всички предмети от скрина върху масата. После избърсвам праха, лъсвам среброто и почиствам двете декоративни порцеланови вази. Те не са така големи като онези в големия салон, но са не по-малко красиви от тях. Доволна, че не съм счупила нищичко, аз отстъпвам крачка назад. Както винаги, позволявам си минутка бездействие, за да се възхитя за пореден път на кобалтовосините мотиви по снежнобялата повърхност.

Когато гледам тези вази, сякаш надниквам в съвсем друг свят. Всеки път се улавям, че съзерцавам като хипнотизирана миниатюрните фигурки с техните дълги, остри бради и широки роби, пейзажите с планини и птици, които не разпознавам, и чудноватите постройки.

Всички рисунки са направени с толкова фини линии, че направо не мога да повярвам, че са дело на човешка ръка. Човек има нужда от стабилна ръка и четка, за да работи с подобна прецизност. Всички линии, извивки и клупове са абсолютно еднакви навсякъде. Никъде не се забелязва нито прекъсната линия, нито неволно удебелена. Тези вази наистина са шедьоври! Странно е, като си представя как някой от другия край на света е стоял приведен дни наред над тези вази и че после те са прекарали месеци наред в трюма на някой кораб, преди да се озоват тук, върху скрина на господарите.

― Катрин?

Подскачам сепнато и се обръщам. На вратата стои Бригита, косата ѝ стърчи във всички посоки над главата. Изражението на лицето ѝ е изнурено.

― Ще ми помогнеш ли малко за смесването на боите? Затънала съм до гуша в работа.

― Не трябва ли първо да си свърша основната работа, мадам?

Бригита махва нетърпеливо с ръка и отсича:

― Тази стая изобщо не е важна! Моята работа е по-важна!

― Само да инструктирам Трета и веднага идвам при вас, мафрау ― отвръщам.

Да стривам бои — само това ми липсваше! Въздъхвам, насочвам се към кухнята, за да обясня на прислужницата какво трябва да прави, след което се насочвам към студиото.

Бригита стои и ме чака пред масичка с малки купички върху нея.

― Първо ще ти покажа как се прави ― заявява, вдига в едната ръка чукалото, а в другата ― мраморно хаванче.

― Знам как се приготвят бои, госпожо. Вече съм го правила ― съобщавам.

― Много добре. Сега ми трябват единствено синьо и черно. Много внимавай с този лапис лазули [14] Лапис лазули ― синя скала с минерални жилки, известна още като лазурит. ― Б. пр. ― изключително скъп е! Гледай да не изсипеш хаванчето!

― Ще се постарая, мадам.

Заемаме се за работа ― поставяме в хаванчетата буци черен мрамор и лапис лазули и ги стриваме на прах. Накрая добавяме малко масло от ленено семе и разбъркваме добре до получаването на гладка смес.

Когато в студиото се появява Адриан, за да си вземе довиждане, заварва съпругата си със сини и черни петна по престилката и ръцете. Разсмива се и казва:

― Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен в Делфт? Ще отсъствам цяла седмица. Ще се справиш ли съвсем сама?

― Разбира се, че ще се справя! ― измърква Бригита. ― Взе ли картината, която направих за Еверт?

― В багажа ми е. Гледай да не се преуморяваш много, нали, скъпа? Изглеждаш много бледа!

― Нищо ми няма. До другата седмица, скъпи! ― отвръща Бригита и спира за момент стриването на боите, за да дари съпруга си с целувка. Но не се престарава.

Адриан тръгва към вратата, но внезапно се обръща към нас. Но когато Бригита не вдига повече глава към него, излиза.

Утрото напредва към обяд, а ние продължаваме да работим рамо до рамо в уютна тишина. Накрая Бригита поставя ново платно върху триножника и тръгва из студиото си в търсене на обект за новата си рисунка.

― Не искам цветя ― промърморва. ― Николас иска от мен да нарисувам един-единствен предмет в колкото е възможно по-малко цветове.