Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Но надали е нещо сериозно, нали? Или нещо заразно? ― ококорва се Грета.

― Не мисля ― отвръщам. ― Според мен просто не се грижи за себе си, това е. Ще се наложи да се погрижим оттук нататък това да се промени.

― Ами онова лекарство? Как се казваше? Пак го забравих.

― Лауданум. Радвам се, че го спомена. И то е на привършване. Върви при аптекаря на Рокин и купи едно гърне. И макар да е доста далече, налага се да се отбиеш и при господин Маас, за да му съобщиш, че урокът му по рисуване с нашата господарка се отменя.

Грета поглежда щастливо към великолепното време навън, мята си един шал през раменете и грабва кошницата. Предната врата се затваря зад гърба ѝ и аз се оглеждам. Какво да правя сега? Грета пое голяма част от днешните ми задължения, излизайки на пазар сама, а след като не ми се налага да смесвам бои, разполагам с доста свободно време. Това ме подсеща за пласта боя, покриващ масата и пода в студиото на господарката.

Няколко минути по-късно се нося по коридора с кофа сапунена вода. Когато влизам в студиото, се спирам за момент, за да огледам картината, която Бригита току-що беше започнала. Очертала е с молив контурите на вазата и нейните рисунки и част от скицата вече е запълнена с боя.

Започвам да търкам пода около масата, но очите ми не спират да се стрелкат към платното върху статива. Нещо не е наред ― като че ли в поставянето на светлината. Не мога да бъда сигурна какво точно, но определено не е наред. Оглеждам отблизо рисунката. Синьото е твърде тъмно, Бригита е трябвало да използва по-светъл негов нюанс към краищата. А най-светлите части е трябвало да остави бели. Нали тъкмо това ѝ обясняваше Николас онзи път?!

Правя няколко стъпки към триножника и оглеждам внимателно щрихите. Може би ако изстърже малко от синьото, Бригита все още би могла да спаси картината, въпреки че би било по-лесно да започне наново и да използва бялото на самото платно. Аз бих подходила съвсем различно към тази рисунка.

Слънчевите лъчи нахлуват през оловните стъкла на прозорците и затоплят неспокойните ми пръсти. Бих могла да опитам. Не цяла картина, разбира се. Нямам време за това. Само част от картина. Просто да усетя какво е да рисуваш с истинска четка и истинско платно. Бих могла да използвам онова малкото, което Бригита никога не избира, защото предпочита да работи върху големи неща. По-късно ще трябва да купя друго платно на негово място, но сега, когато господарката е болна, надали изобщо ще забележи, че нещо липсва.

И макар че разумът ми не спира да повтаря, че не трябва да върша подобна глупост, ръцете ми вече действат. Те грабват картината на Бригита, подпират я на стената, после хващат по-малкото платно и го поставят върху триножника. Треперя лекичко, но не съм в състояние да се овладея и да спра. Всичко в мен копнее да усети движението на истинска четка върху ленено платно. Първо правя скицата ― тънки като косъм линийки с помощта на въглен. Много скоро вазата се озовава върху малкото платно, но фигурите по нея са вече съвсем друга работа ― твърде сложни са. В крайна сметка решавам да нарисувам само най-важните от тях, а някои от детайлите да пропусна.

Четката си подбирам много внимателно. Първите движения с нея са изключително предпазливи, но постепенно добивам самоувереност. Каква разлика само да рисуваш върху платно!

Грънците са шуплести и поглъщат боята, а платното е далеч по-фино. А четката… Каква четка само! Буквално гали платното, сякаш живее собствен живот. Чрез промяна на натиска на щриха и количеството вода, което добавям към боята, успявам да постигна различни нюанси на синьото, създавайки същите светлосенки и чудати ефекти, каквито се виждат на самата ваза. Постепенно хората и животните върху вазата оживяват.

Погълната от насладата на рисуването, аз забравям за изминалото време. Вдигам глава едва когато чувам почукване на външната врата. Не може да е Грета ― за прислугата си има специален страничен вход. Бързо оставям четката, уверявам се, че нямам боя по ръцете си и излизам във фоайето. Отварям вратата и се озовавам лице в лице с възрастен господин, облечен в черен костюм. Носи висока шапка и рюш.

― Аз съм доктор Хелфинк ― съобщава той. ― Разбрах, че господарката Ван Нюланд не е добре.

― Много мило от ваша страна да се отзовете толкова бързо! ― изричам. ― Заповядайте, ще ви заведа при нея!

Затварям вратата зад него и го повеждам към дневната.

Когато чува стъпките ни, Бригита се събужда.