Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Може и да е Адриан ― отбелязва Бригита. ― Очаквам го днес или най-късно утре.

Пред вратата ни обаче не е господарят, а доктор Хелфинк. Бригита се приближава да го посрещне.

― Колко мило от ваша страна да се отбиете, докторе! ― изгуква. — Вече съм доста по-добре. Или поне нямам треска.

― Световъртежът как е? ― пита той.

― И той отмина. Просто съм малко уморена. Днес смятам да продължа да си почивам, но утре се връщам към рисуването.

Хелфинк хвърля поглед към вратата на студиото и казва:

― Видях картината, върху която работите. Вие притежавате огромен талант, мадам!

― Видяли сте вазата ми? — светват доволно очите на господарката. ― И ви е харесала?

― О, много! Продавате ли творбите си?

― Разбира се, стига някой да проявява интерес. Не мога да издържам всичко у дома, като се има предвид колко много рисувам, нали така?

Аз прочиствам гърло и тя се обръща.

― Господарке, да почистя ли горния етаж, или…

― Не сега, Катрин! Виждаш, че се опитвам да водя разговор! ― срязва ме тя и се обръща отново към доктора.

Той се покланя дълбоко и изрича:

― В такъв случай смятам, че вече си имате клиент! Ще бъда много щастлив да купя тази ваша картина, когато я завършите, разбира се!

Очите му отново се стрелват към вратата на студиото и за миг аз се изпълвам с ужас, че той ще поиска да влезе там.

― Господарке, бихте ли ми дали разпорежданията си, моля? ― намесвам се пак.

― Да, да, след минутка. Докторе, ако ни извините…

И след още няколко любезности тя изпраща Хелфинк до вратата. Когато той си заминава, тя се обръща усмихната към мен и възкликва:

― Чу ли това, Катрин? Докторът е харесал картината ми!

― Да, чух, мадам.

― Винаги съм подозирала, че доктор Хелфинк е човек с изискан вкус. Има такова излъчване. И е доста заможен, ако питаш мен ― подбира пациентите си само сред най-богатите в града. Ако купи картината ми, може би оттам нататък поръчките ще зачестят, нали? Бих могла да започна да рисувам по поръчка!

― Би било чудесно, мадам!

― Наистина би било чудесно! — кимва тя. — Е, стри ли вече твоята бучка лапис лазули? Искам да се върна на работа, чувствам се достатъчно добре!

― Сигурна ли сте? — поглеждам я подозрително аз.

― Върви и ми приготви боята, Катрин! Нямам никакво намерение да се връщам в леглото и да си губя времето! Хайде, побързай!

По това време обикновено започвам приготвянето на вечерята, но си знам, че точно сега няма никакъв смисъл да споря с Бригита. Отварям вратата на студиото и оглеждам още веднъж картината на статива. Е, може би не е съвсем зле. Какво ме беше прихванало да се разпореждам така свойски из студиото на господарката? Ако това се разкрие, моментално ще изгубя работата си.

С изпълнено с тревога сърце, аз грабвам чукчето и хаванчето и се хващам на работа.

Два дена по-късно Матиас се връща от Антверпен. Аз тъкмо подреждам купчината току-що изгладени чаршафи в шкафа, когато чувам гласа му. Сърцето ми се разтуптява. Много ми се иска да хукна към фоайето, но не мърдам от мястото си и слушам как двамата с Бригита се поздравяват. Изпъвам по конец купчината чаршафи и се връщам в кухнята. Пътьом хвърлям поглед към фоайето ― тъкмо навреме, за да видя как Матиас прегръща снаха си.

Двамата изчезват в дневната и не след дълго вече се разхождат из градината, хванати за ръка. Главите им почти се докосват. Налага ми се да впрегна цялата си воля, за да се концентрирам върху работата си, но вниманието ми непрекъснато се стрелка навън.

― Господарят Матиас се върна! ― втурва се развълнувано към мен Грета.

― Да. И в момента се разхожда из градината с господарката ― свалям очи от Матиас, обръщам се и вадя едно парче сирене. ― Сигурно е гладен. Занеси им хляб, сирене и кана червено вино, Грета. Очевидно ще се позадържат навън.

Когато пак поглеждам, Матиас и Бригита се настаняват на една огряна от слънцето пейка. Бригита сочи разни неща и се смее. Изглежда толкова млада и щастлива.

― Налага ли се? ― промърморва прислужницата. ― Изглеждам отвратително! Косата ми стърчи във всички посоки, лицето ми е зачервено… Не мога да позволя господарят да ме зърне в този вид!

― Не се притеснявай! Няма да ти обърне никакво внимание ― подхвърлям.

Едва когато зървам оклюмалата физиономия на момичето, осъзнавам какъв ефект са имали думите ми върху него. Но докато успея да се извиня, тя вече се носи към градината с поднос със сирене, вино и хляб. Набутва няколко непокорни кичура коса под шапчицата си и когато стига до пейката, първо прави реверанс, след което оставя подноса до господарите. Матиас вдига глава, усмихва ѝ се и разменя няколко думи с нея.