Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Наистина ли? И ти харесва?

― Имаш огромен талант, скъпа моя! ― отсича Адриан, целува съпругата си и поглежда още веднъж картината. — Какво казва Николас за нея?

― Още не я е виждал. Пропуснах урока с него, когато се разболях. Но какво значение има неговото мнение, нали? Все пак Николас Мас не е единственият човек, който разбира от изкуство, нали така?

― Права си, но въпреки това ще се радвам да чуя и неговото мнение. Кога смяташ да му я покажеш?

― Да не би да мислиш, че той няма да я хареса? Това ли се опитваш да ми кажеш? — изписква Бригита с глас, извисяващ се с няколко октави над нормалния.

Обличам си жакета и докато в ушите ми продължават да звучат извиненията на господаря към съпругата му, се втурвам надолу по стълбите към избата и оттам ― на улицата.

Няколко секунди по-късно се нося по Кайзерсхрахт. Денят е слънчев, подухва лек бриз. По кристалносиньото небе се носят бели пухкави облачета, ветрецът бразди водата в канала, крилата на мелниците, издигащи се по бастионите на града, плющят. Вятърът определено ме освежава, но изобщо не успява да отвее тревогите ми.

Как е най-добре да постъпя? Да кажа на доктора, че картината не е била нарисувана от Бригита, а от мен? Невъзможно! По-добре още сега да си събера багажа и да напусна.

В доста мрачно настроение аз завивам по Брауерсхрахт, пресичам Сингъл и се озовавам на пристанището. Тук вятърът духа доста по-силно и донася до мен миризма на риба, катран и сол. Вдишвам дълбоко всички тези миризми и заставам колкото ми е възможно по-близо до ръба над водата. Пред мен се простира заливът Ей, сив, неспокоен и пълен с кораби. Струва ми се, че измина цяла вечност, откакто пристигнах тук с теглената от коне лодка, запътила се към нов живот. И изведнъж се изпълвам с болезнена носталгия. На мое място майка ми щеше да знае какво да направи. Сякаш чувам гласа ѝ в главата си: „Признай си, Катрин! Друго не можеш да сториш!“.

Въздъхвам дълбоко и заставам на опашката пред сергиите край Портата на търговците на херинга да си чакам реда. Нямам нищо против, че опашката е толкова голяма ― приятно ми е да стоя навън.

Доста по-късно прибирам в пазарската си кошница голямо количество прясна херинга. Когато тръгвам обратно по кея, откъм сенките на близката странноприемница изплува човешка фигура. Мъжът тръгва бързо към мен, а аз забързвам крачка, без да го поглеждам. По едно време обаче той хваща здраво ръката ми и аз се обръщам шокирана към него.

― Здрасти, Катрин! Май вече не ме познаваш, а? ― изрича ехидно той.

За миг наистина не го познавам без ратайските му дрехи. Но после възкликвам:

― Якоб! Какво правиш тук? ― В сърцето ми се надига паника. ― Да не би нещо да се е случило с нашите?

― Да не мислиш, че съм бил целия този път до Амстердам, за да ти кажа, че нещо се е случило с вашите? ― повдига вежди някогашният ми ратай.

― Да, всъщност си прав. Но какво наистина правиш тук?

Нещо ми подсказва, че срещата ни изобщо не е случайна.

Той се беше насочил към мен твърде преднамерено, за да е случайна ― очевидно ме е причаквал.

― Трябва да говоря с теб ― отсича той, пъхва ръце в джобовете си и ме фиксира с очи.

В гърдите ми отново се надига паника. Изражението на лицето му ми подсказва, че не е дошъл дотук само за да си побъбри с мен. Изведнъж се изпълвам с грозно предчувствие накъде всъщност бие.

― Не мога да те поканя в къщата, където работя ― казвам.

― И без това няма нужда. Можем да поговорим в тази странноприемница ― отвръща той и посочва постройката, на която се беше облегнал допреди малко.

Кимвам с облекчение. Влизаме в пивницата и сядаме на масичка в ъгъла.

― Как са родителите и братята ми? ― питам, преди Якоб да се е разприказвал.

― Добре.

― Само това ли можеш да ми кажеш за тях?

― Ти какво друго очакваш? Всичко си е наред при тях. Както обикновено ― отговаря той, помахва на гостилничаря, сочи двете празни халби от бира на масата пред нас и мъжът кимва. Не след дълго се появява с две пълни халби.

― Въпросът, който би трябвало да ми зададеш, е как съм аз! ― отсича Якоб след огромна глътка бира.

― Това щеше да бъде следващият ми въпрос ― промърморвам.

Якоб се вторачва изпитателно в мен и отбелязва:

― Значи все пак те интересува.

― Разбира се, че ме интересува как си! Хайде, казвай какво става! Щом си дошъл да ми казваш нещо, изплюй камъчето!

― Проблемът е… ― започва Якоб, ― че не всичко при мен е наред. Имам много дългове и никаква работа.