Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Любезното му отношение към прислужницата говори много за него. От друга страна, би могло да доведе до недоразумения и да остави Грета с напълно погрешно впечатление. Като се замисля, абсолютно същото важи и за мен.

И въпреки това, когато се виждаме очи в очи, пак ми идва донякъде като гръм от ясно небе. Бригита рисува, Грета чисти мебелите, а аз тъкмо закачам над огъня едно гърне, за да приготвя пюре от пащърнак, когато Матиас влиза в кухнята.

― Здравей, Катрин!

Изправям се и изтривам ръце в престилката си. Ето го и него ― висок, красив и излъчващ безкрайна самоувереност.

― Заета ли си? ― пита той.

― Аз винаги съм заета.

― Но все пак имаш мъничко време за мен, нали? Донесох ти нещо ― поднася ми малко пакетче и макар да имах намерение да се държа на разстояние, не издържам, приближавам се към него и го поемам. ― Видях го в Антверпен и си казах: „Това е точно като за Катрин!“.

Внимателно разопаковам някакъв дълъг, тънък предмет и го оглеждам.

― Това е италианско ветрило ― пояснява Матиас, взема го от ръката ми и го отваря. Пред мен се разкрива прекрасно живописно платно. ― Елегантните дами в Италия непрекъснато използват ветрила, за да се разхлаждат. През лятото там е горещо като в пещ.

― Аз не съм елегантна дама.

― Но понякога и на теб ти става горещо, нали? Ето, помахай си с него, за да видиш!

Раздвижвам ветрилото пред лицето си, а после вдигам очи към Матиас и възкликвам:

― Великолепно е! Колко мило от твоя страна да ми донесеш подарък! Благодаря ти!

Той ме придърпва към себе си и устните му се впиват нежно в моите.

― Толкова много ми липсваше! ― прошепва. Очите му са съвсем близо до моите. Искам да кажа нещо, но той пак ме целува, този път за по-дълго. Пуска ме едва когато чуваме приближаването на нечии стъпки. ― Скрий ветрилото! Ако Бригита види, че твоето е по-хубаво от онова, което подарих на нея, ще се ядоса много!

Намигва ми и излиза елегантно от кухнята.

В продължение на два удара на сърцето оставам безмълвна и вцепенена, притиснала ветрилото до гърдите си. После побързвам да го плъзна дълбоко в джоба на престилката си и се връщам към задълженията си.

На следващия ден се връща и Адриан, и къщата отново се изпълва с гласове, стъпки и тряскане на врати. Невъзможно е да си открадна и миг насаме с Матиас, но така като че ли е по-добре. Вниманието, което той ми демонстрира, ме обърква. Имам ли право да го приемам на сериозно? По-скоро не. За съжаление. Чувала съм какви ли не истории за прислужнички, позволили на господаря на къщата да им завърти главите ― и почти за никоя от тях не завършва добре.

Има и изключения, разбира се. Например онзи ден Бригита ми разказа, че след смъртта на съпругата си Саския Рембранд ван Рейн завързал близки отношения с прислужницата си Херти Диркс. Вече съвсем открито живеели като съпруг и съпруга.

Подобен род истории ми дават известна надежда, въпреки че не съм чувала много като тях.

Картината на Бригита е завършена. Като никога досега е напълно доволна от себе си. В приповдигнато настроение тя повежда церемониално съпруга си към своето студио и гордо му съобщава колко впечатлен е бил доктор Хелфинк от таланта ѝ.

В този момент аз съвсем случайно минавам по коридора и ги зървам застанали пред платното. За момент се разкъсвам между желанието си да продължа и любопитството си да ги подслушам. Избирам второто.

― Това е… различно ― изрича колебливо Адриан.

― Трябваше да е така! Един художник не може непрекъснато да прави едни и същи неща! Е, какво мислиш? ― пита Бригита и поглежда в очакване съпруга си.

Сърцето ми се изпълва с грозно предчувствие.

Адриан стои и замислено подръпва брадичката си. После отстъпва крачка назад и отново оглежда платното.

― Не я намираш за хубава! ― промърморва разочаровано Бригита. ― Виждам го в изражението ти!

― Скъпа, няма никакво значение какво мисля аз! Че какво разбирам аз от изкуство, а? Хелфинк е друга работа ― той разбира, голям почитател е на живописта! След като той казва, че картината ти е добра, значи е добра!

― Но аз искам и ти да я виждаш като добра! ― проплаква Бригита. ― Не разбираш ли колко е важно това за мен? ― потреперва гласът ѝ.

― Естествено, че разбирам! И я намирам за прекрасна! Просто ми трябваше малко повече време да свикна с нея, защото пак очаквах да видя някой натюрморт с цветя. И ти си права, не можеш непрекъснато да рисуваш едни и същи неща. Възхитително е, че си опитала нещо съвсем различно!