Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Ужасно!

― Да, ужасно наистина. Странно, не мислиш ли? Имам предвид как животът ти може да се промени ей така, за един миг! Селото не може да ти предложи нищо и си принуден да напуснеш. Но мисля, че това го знаеш много добре.

― Завинаги ли си напуснал Де Райп? ― възкликвам изумено.

― Нали тъкмо това ти казвам! Пробвах късмета си и в други села, но никой няма нужда от ратай. Затова накрая пристигнах в Амстердам.

― И? Намери ли си работа тук?

― Може и да си намеря, но предпочитам да започна собствена търговийка.

Начинът, по който изрича това, не ми харесва. Ама никак не ми харесва. Гледа ме над ръба на халбата си. Затова решавам да се задоволя с кратък коментар.

― Добра идея ― казвам.

― Добра е, нали? И аз така си помислих. Единственият проблем е, че нямам пари.

Вперваме мълчаливо очи един в друг.

― Това определено е проблем ― промърморвам.

― Не е необходимо да бъде. Двамата с теб отлично знаем чия е вината, че изгубих работата си, нали? И че докато ти завърши с огромна купчина пари, аз трябваше сам да се грижа за себе си.

― Предположих, че ще си намериш нещо друго.

― Катрин, по-добре недей да предполагаш! ― засмива се безрадостно бившият ми ратай. ― Не е разумно от твоя страна. Никога не разчитай на предположения, че всичко след това ще се нареди!

Отпивам глътка бира в опит да отмия крайно неприятното си усещане за грозно предчувствие.

― Мислеше, че си сама, нали? ― продължава Якоб, като се привежда към мен. Гласът му е тих, но очите му са като два кремъка. ― Но първо трябваше да провериш, че няма никой нито зад вратата, нито до прозореца! Защото аз те видях!

В последвалата тишина единственото, което чувам, е обезумялото биене на сърцето ми. Бъбренето на останалите клиенти в пивницата изведнъж оставя някъде далече, далече. Става толкова тихо, че започвам да чувам даже дишането на Якоб. Но пък и той е много близо до мен. Облакътил се е на масата и се е привел толкова много към мен, че съм принудена да се отдръпна. Очите му не изпускат нито за миг лицето ми. Давам си сметка, че изучава реакциите ми и че първите ми думи са от ключово значение.

― За какво изобщо говориш? — изричам. ― Мислех, че имаш да ми казваш нещо. Ако смяташ да си седиш тук и да ми говориш в гатанки, значи си тръгвам. И без това си имам предостатъчно работа.

И оставям халбата си на масата. Малко по-силно от необходимото. Пяната се разплисква по дървената повърхност.

― О, не се страхувай! ― разсмива се той. ― Няма да те издам, обещавам ти! Все ще намерим начин да се разберем по този въпрос, нали?

― Якоб, питам те за последен път ― за какво изобщо ми говориш?

― Всичко стана толкова бързо ― отбелязва той и се обляга назад, сякаш си спомня онзи момент. ― Чудех се защо той не оказа никаква съпротива. Може би беше твърде пиян. Е, все пак реагира донякъде ― ръцете и краката му се движеха, че и главата. Но ти сложи край на всичко това, при това доста бързичко!

Вцепенявам се. Вторачвам се в лицето срещу мен, в устата, която говори и прави бъдещето ми на пух и прах.

― Не знам какво си мислиш, че си видял, но аз заварих съпруга си мъртъв в леглото. Паникьосах се, затова го разтърсих колкото сили имах ― изричам.

― С възглавница в ръце? Не, Катрин, изобщо не стана така! Не че те виня, разбира се. Хофърт си беше мръсник. Или поне към жените. Лично аз нямах проблеми с него, но не аз бях този, когото той биеше на ставане и на лягане като брашнян чувал. Затова наистина те разбирам и ще положа всички усилия да си държа устата затворена. От друга страна, наистина загубих работата си. След тази история всички се оправиха ― не и аз. Е, честно ли е според теб?

― Какво искаш? ― тросвам му се аз.

― Петдесет гулдена.

― Но това е половината от моето богатство!

― Да, знам. И напълно достатъчно, за да ми помогне да започна отначало. Бих могъл да ти поискам всичките пари, но не съм такъв човек. А и като се замислиш, петдесет гулдена са твърде нищожна цена за спокойствието ти. Защото с какво ще ти помогнат парите, когато увиснеш на бесилото?

Очите ни се срещат ― неговите предизвикателни, моите студени. Или поне се надявам да изглеждат студени. От друга страна, възможно е той да вижда съвсем ясно страха, който се опитвам да скрия.

― Виж какво, Якоб ― започвам, ― не твърдя, че си видял каквото смяташ, че си видял. Както вече казах, просто разтърсих Хофърт, нищо повече. Но тъй като не желая да разпространяваш из селото слухове за мен, ще ти дам двайсет гулдена!