Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Притискам възглавницата, докато не се уверя, че той не помръдва. Вдигам я едва когато съм напълно сигурна, че е мъртъв. Поглеждам към него, без да смея да си поема дъх. Когато очите ми срещат стъкления му поглед, започвам да пищя.

А доскоро си мислех, че Амстердам е твърде далече…

Сега заминавам още по-далече, още по-навътре в страната, на юг. Ако преди четири месеца някой ми беше казал, че ще стане така, щях да му се изсмея. Преди четири месеца животът ми беше простичък и съвсем предсказуем. Сега всичко се беше преобърнало с главата надолу.

Адриан ми съобщава, че брат му Еверт, който бил вдовец, има отчаяна нужда от помощник. Пита ме дали бих желала да замина на работа при него.

― Оставям те да си помислиш ― завършва.

По-късно на същия ден идва пак при мен и ми казва:

— Можеш да пътуваш с Матиас. Той трябва да придружи един товар до Делфтшафен. Ще тръгнете следващата седмица. Стига да искаш работата, разбира се!

Първоначално успявам единствено да кимна, но накрая си възвръщам гласа и изричам:

— О, да, разбира се, че я искам! Много благодаря!

Леко замаяна, аз влизам в кухнята и си издърпвам стол. Тръшвам се на него и впервам невиждащо очи през прозореца. При нормални обстоятелства щях да очаквам с нетърпение пътуването с Матиас. Но сега ме тормозят други неща. Единственото, за което мечтая, е да напусна Амстердам колкото е възможно по-скоро.

Сбогуването със семейството седмица по-късно не е толкова трудно ― не съм живяла в къщата на Кайзерсхрахт достатъчно дълго, за да ми е мъчно за тях. Денят е слънчев, напълно безветрен. Този път няма да пътуваме с теглена от коне баржа ― те са само пътнически. Качваме се на товарен кораб, който трябва да откара стоки чак до Делфтшафен. Корабът разполага със закрито помещение на палубата, където пътниците могат да се настанят по-удобно. Ние не сме единствените в тази голяма каюта ― заедно с нас пътуват още няколко търговци. Но от Харлем нататък става доста по-тихо и спокойно. Аз си запълвам времето с кърпене на разни неща, а Матиас прекарва по-голямата част от сутринта в разговори с капитана и надзираване на товара.

Едва когато прекосяваме езерото Харлем, където задухва силен вятър и времето изведнъж става студено, Матиас влиза в каютата, за да ми прави компания.

— Случвало се е да изчезват товари ― обяснява той. ― Понякога по невнимание ги разтоварват на грешни пристанища, но по-често просто някой ги открадва. Затова винаги, когато наближим поредното пристанище, аз отивам при моя товар.

— Напълно разумно — кимвам аз. — А какво ще правиш, когато довечера спрем да нощуваме в Лайден?

— В такива случаи корабът се намира под строга охрана — отвръща той.

Аз кимвам и между нас се настанява напрегната тишина. Често съм си фантазирала какво ли би било да остана насаме с Матиас, но сега, когато това действително се случва, нямам представа какво да кажа. Матиас очевидно има. Търговците, с които споделяме това помещение, в момента се намират отвън на палубата, затова той директно повдига тъкмо онази тема, която аз така настойчиво се надявах да избегнем.

― Искам веднага да ми кажеш защо всъщност напусна! Ама честно! Адриан отказва да ми съобщи каквито и да било подробности. Мислех си, че при нас ти харесва!

Измъченото изражение, което се изписва по лицето му, ми дава да разбера, че няма да ми се размине без обяснение. За мой късмет историята с картината е напълно правдоподобна като причина за моето напускане, затова аз му признавам именно нея. Изненадващо това го разсмива.

― Значи Хелфинк е искал да купи твоята картина, а? Сигурно си се поболяла от страх, когато си чула това!

― Изобщо не е смешно ― отвръщам нацупено. ― По-скоро унизително, и то за Бригита!

― Откъде накъде? Всичко, което тя рисува, е отвратително! Мисля, че е крайно време да го разбере. Брат ми непрекъснато я защитава, плаща на хората, за да купуват мацаниците ѝ, но дали по този начин я прави щастлива, а? Ето така тя си е повярвала, че може да рисува!

― Че какво му е лошото на това? Важното е, че ѝ доставя удоволствие!

― В което само по себе си няма нищо лошо, стига да не изгубиш представа за реалността! — изтъква Матиас. — Бригита обаче си живее в свой измислен свят, който Адриан се старае да съхрани. Непрекъснато му повтарям, че трябва да престане да я поощрява. Но той се опасява, че ако тя спре да рисува, пак ще изпадне в меланхолия. Веднъж дори се опита да си отнеме живота… Преди време, де.