Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Сериозно? Колко неприятно! Но защо го е направила?

― Мислела си, че животът ѝ няма никакъв смисъл. Току-що беше разбрала, че никога не може да има деца и просто не знаеше какво да прави. Едва рисуването успя постепенно да ѝ върне страстта за живот. Което е прекрасно, разбира се, но тя прекалява с него. Сякаш на този свят няма нищо друго освен рисуването! ― изсумтява презрително. ― Не, наистина не я разбирам. В света има толкова много неща, на които да се наслаждаваш!

― За един мъж ― да.

― Защо не и за жена, а? ― поглежда ме косо Матиас. ― Ето ти например си точно такава, никога не се задоволяваш с мястото, до което си стигнала! Тъкмо това качество ме привлече към теб още от самото начало!

Нещо в гърдите ми изпърхва. Побързвам да укротя крилете на щастието си и отговарям:

― Матиас, когато една жена избере да превърне живота си в хаос, обикновено е от необходимост, а не защото много държи да стане така! Мъжете са онези, които са в състояние да загърбят всичко на този свят, само и само да се забавляват! Мъжете като теб!

Той се замисля над думите ми. Накрая кимва и казва:

― Права си. Но да знаеш, че не са много и мъжете, които имат смелостта да потърсят свободата си!

― Защото имат семейства, за които трябва да се грижат! Защото онова, което ти приемаш като забавление, струва пари, а не всеки може да си го позволи! ― парирам го аз.

― Имам предвид мъже от моята класа ― не се предава Матиас. ― Например братята ми биха се радвали да видят Изтока, но не смеят да предприемат това дълго пътешествие. Не смеят да оставят търговията си, ако ще и под надзора на близките си! Ако човек живее в страх, значи живее половин живот, така мисля аз!

― Така е, но този половин живот обикновено е по-дълъг! ― контрирам. — Аз например също нямам никакво желание да прекарам цели шест месеца на борда на кораб! Чувала съм твърде много истории за нещата, които биха могли да се объркат в морето!

― Ти не би посмяла да потеглиш на Изток? ― възкликва Матиас. ― Ти? Това изобщо не е в твой стил, Катрин!

― О, ти изобщо не ме познаваш! ― отвръщам с усмивка.

― Да, това е вярно, но смятам, че е време това да се промени! ― намигва ми той. ― Между другото, това ли е въпросната картина? ― И посочва леко с крак към платното, което стои облегнато на пейката до мен, увито в стари парцали.

― Да. Искаш ли да я видиш? ― питам, вдигам картината и развивам парцалите.

Матиас я взема и се вторачва в нея. Изумлението, което се изписва по лицето му, е повече от красноречиво.

― Сега вече разбирам реакцията на доктор Хелфинк! ― възкликва възторжено.

― Намираш я за хубава, така ли? ― изчервявам се аз.

― Нещо повече от хубава! ― отсича той. ― Искам да я завършиш и да ми я продадеш! На мен!

― Не, ще бъде подарък! ― прошепвам.

Споглеждаме се. Матиас се привежда към мен. Устните му докосват моите, топли и любящи.

― Радвам се, че се наложи да придружаваш този товар ― промърморвам.

Той се ухилва и отвръща:

― Товарът можеше да си чака още седмици, но аз дадох всичко от себе си да убедя Адриан, че трябва да замине сега! Нали не смяташ, че щях да ти позволя да изминеш целия този път съвсем сама, а?!

Със спускането на вечерта корабът ни стига до Лайден. Отправяме се към скъпа странноприемница, наречена „Търговски кораб Лайден“, където Матиас взема само една стая. Не възразявам. Нещо между нас се е променило, нещо, което не мога да определя с точност, но което се усеща във всяка наша дума и жест. Усещане за близост в съчетание с невероятна жажда един за друг и съзнанието, че щастието, което ти е поднесла съдбата, трябва да се грабне на мига.

Нямам никаква представа дали тази наша любов има някакво бъдеще. Нямам представа и дали Матиас е сериозен. Наясно съм, че е възможно да забременея и той да ме изостави. Знам, че разумният избор е да го държа далече от себе си. Знам, но не искам.

В мига, в който влизаме в нашата стая и Матиас заключва, ние се обръщаме един към друг и започваме да се събличаме. Целуваме се, докосваме се, галим се. Без думи. Накрая на пода се свличат и последните от дрехите ни и ние се стоварваме на леглото. Голото му тяло покрива моето, устните ни се сливат ― толкова настървено, че зъбите ни потракват едни в други. Езикът му е навсякъде по лицето ми. После слиза надолу. Обсипва с внимание всеки сантиметър от тялото ми. Докато накрая кожата ми не блесва от щастие и през цялото ми тяло не преминава мощна вълна на удоволствие. Вълна, която поглъща и последните ми угризения.