Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Да ми дадеш предупреждение за напускане ли? Защо? ― опулва се Адриан.

― Случи се нещо.

― Толкова ли е зле, че искаш да напуснеш? Въпреки че… ― и ме оглежда с присвити очи. — Надявам се, че няма нищо общо с брат ми, нали?

― С господаря Матиас? О, не! Разбира се, че не!

― Хубаво. Опасявах се, че… ― махва с ръка. ― Е, щом не е това, кажи ми какво става. Може пък да успея да ти помогна!

Знам, че му дължа някакво обяснение. При това такова, което да го убеди, че за мен наистина е най-добре да напусна. Поемам си дълбоко дъх и му разказвам истината за картината. Че съм я нарисувала аз, в студиото на господарката, че съм използвала нейно платно и бои, които после съм възстановила, разбира се, и че сега съм се оказала в крайно конфузна ситуация, след като доктор Хелфинк пожела да купи картината.

Адриан ме слуша и постепенно по лицето му се изписва огромно изумление.

― Точно това изобщо не го очаквах от теб! — отсича накрая. — Чувал съм за прислужнички, които обличат роклите на господарките си, слагат си бижутата им или пробват леглата им ― до едно крайно непристойни деяния, разбира се. Но нито за момент не съм си представял, че ти ще си позволиш волността да рисуваш в студиото на съпругата ми, докато тя лежи болна с треска!

― Много съжалявам, господарю! Трябваше просто сама да си купя материалите и да седна в кухнята. Но тъй като на масата там все пак приготвяме храната, а в боята има твърде отровни вещества, та…

― Достатъчно! ― прекъсва ме с ръка Адриан. ― Случилото се със сигурност не ми харесва, но не виждам никаква причина да те освобождавам заради това. Особено сега, след като напълно доброволно си призна. А с картината на Бригита лесно ще уредя нещата ― ще помоля някой от познатите ми да я купи, а на Хелфинк ще съобщя, че се е появил купувач, който е предложил по-добра цена. Няма проблеми!

― Има и още нещо ― смотолевим.

Очите на Адриан се превръщат в два студени процепа.

― Един човек от моето село ме заплашва. Проследил ме е дотук и тази сутрин ме причака и спря.

― Защо те заплашва?

Настъпва тишина, през която аз свеждам свенливо очи и промърморвам:

― Бих предпочела да не навлизам в подробности, господине.

― Да не би да е някой, на когото си обещала брак или нещо подобно? И сега е дошъл да си те прибере у дома?

Кимвам.

― Значи си напуснала селото си, за да избягаш от нежелан брак. Но нали наскоро си овдовяла?

― Сложна история, майнхер ― изломотвам.

Адриан въздъхва дълбоко и изрича:

― Ясно. Няма нужда от подробности. Жалко обаче, че искаш да напуснеш. Бригита е много доволна от теб, а тя не е от хората, които се доверяват лесно на когото и да било. Похвали ми се, че ти си ѝ помагала с боите, че си се учела много бързо как се приготвят. Е, сега вече разбирам защо — замълчава, а после допълва: ― Бих искал да видя тази твоя картина, ако обичаш!

― Намира се в чекмеджето под леглото ми, господарю.

― Върви я донеси!

Поколебавам се. Накрая изтърсвам:

― Смятате ли, че е добра идея да се разхождам с нея из къщата, майнхер ?

Господарят ме поглежда изпитателно, а после бавно кимва и казва:

― Права си. Идеята не е никак добра. Е, аз ще дойда с теб.

Излизаме от неговия кабинет и се качваме на тавана, където се намира моята стаичка. Светлината от малкото прозорче е недостатъчна за оглед на платно. Вадя картината и я изнасям на площадката пред вратата, където ме чака господарят. Без да казвам нищо повече, поставям платното в ръцете му.

В продължение на цяла вечност Адриан изучава моята наполовина завършена китайска ваза. А аз чакам напрегнато. Току-виж накрая се ядосал и ме изхвърлил навън, без да ми плати последните надници.

― Знаеш ли какво ще направиш сега? ― изрича накрая той.

― Не, господине. Единственото, в което съм сигурна, е, че за нищо на света няма да се върна на село!

― Искаш ли да напуснеш Амстердам?

― Да. Мисля, че така ще бъде най-добре.

― Колкото по-далече, толкова по-добре, нали?

Кимвам.

― Какво ще кажеш тогава да заминеш за Делфт?

Зяпвам го втрещено.

― Делфт ли?

― Това достатъчно далече ли е за теб?

― Да, мисля, че е достатъчно. Но ако онзи мъж дойде тук и пита къде съм…

― Ще му кажа, че нямам никаква представа накъде те е отвял вятърът ― отвръща усмихнато Адриан ван Нюланд.

През тази нощ ме навестява кошмар, който ме преследва вече седмици наред. Стоя над Хофърт с възглавница в ръце. Той е дълбоко заспал с отворена уста, вони на алкохол. Аз броя до три и притискам възглавницата върху лицето му. Той се събужда, размахва ръце, ала е твърде пиян, за да схване какво става. Докато разбере, животът постепенно го напуска заедно с въздуха в тялото му.