Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Петдесет! ― отсича Якоб. ― Много добре знам какво видях, ти също го знаеш! И никак не ми харесва да те моля за това, но все пак и аз трябва да помисля за бъдещето си. Ти вероятно не си имала друг избор, когато направи онова, което направи. Е, сега и аз нямам друг избор!

Затварям очи и обмислям предложението му. Макар отлично да знам, че съм принудена да приема.

― Ако получиш петдесет гулдена, ще си държиш ли устата затворена? ― питам накрая.

― Кълна се!

― И няма да се върнеш за още?

― Не, това ми е напълно достатъчно. Може би ме мислиш за мошеник, но не съм чак толкова лош. Все пак оставям нещичко и на теб, нали така?

― Колко благородно от твоя страна!

― Радвам се, че го възприемаш по този начин! ― ухилва ми се доволно той. ― Е, ще тръгваме ли към къщата, в която работиш? Даваш ми парите и аз изчезвам!

Бих могла да помисля още малко по този въпрос. Но в крайна сметка наистина нямам друг избор.

― Хубаво — кимвам.

Краткият път до Кайзерсхрахт като че ли ми отнема двойно повече време от обичайното. При всяка следваща стъпка напред усещам присъствието на Якоб до мен и умът ми се щура в търсене на изход. Докато загубата на половината от богатството ми става все по-неизбежна, Якоб ми разказва весело последните новини от нашето село. Не чувам и думица от изреченото, а когато стигаме до къщата на господарите, просто го прекъсвам и отсичам:

― Сега влизам да взема парите, а ти чакай тук! Ако, когато изляза, се окаже, че не сме сами, се престори, че си дошъл да прибереш закъсняло плащане по някаква сметка!

С тези думи аз му обръщам гръб и влизам.

Откъм задната част на къщата се чуват гласовете на Матиас и Бригита. Втурвам се като стрела към моята таванска стаичка. С треперещи ръце вадя кесията си от чекмеджето под леглото и изброявам петдесет монети. Петдесет! Идва ми да се разрева. Но наистина минавам леко. Както и самият Якоб изтъкна, можеше да ми поиска и повече.

С парите в кърпа със завързани краища аз се втурвам обратно навън. Якоб стои с гръб към мен по-нататък, до канала и наблюдава преминаващите баржи. Изведнъж се обръща, сякаш доловил присъствието ми.

― Е, носиш ли ги? ― Поднасям му мълчаливо малкото вързопче с монетите. Той го отваря и ги изброява. Накрая отсича: ― Чудесно! Е, аз изчезвам!

― Не желая да те виждам никога повече! ― предупреждавам го аз.

― Не се тревожи за това! Е, довиждане, Катрин! Всичко хубаво! ― казва той, повдига леко шапката си и си тръгва, подсвирквайки си весело.

Наблюдавам го как се отдалечава. В алчния начин, по който броеше монетите, има нещо, което ме притеснява. Якоб никога не е бил особено добър с парите. Преди редовно прахосваше надниците си в мига, в който му ги връчвахме, а спестяването считаше за загуба на време. Имам крайно неприятното усещане, че скоро ще се върне за още пари.

Оттогава насам често съм си задавала въпроса дали бих взела същото решение, каквото взех в онзи момент, когато стоях над Хофърт с разцепена устна, две съвсем пресни синини по лицето и възглавница в ръце. Досега не съм успяла да си отговоря. Отчаянието е странен съветник, превключва нещо в главата ти и обгръща в мъгла последиците от действията ти. Животът, който щях да водя, ако тогава бях размислила, ни най-малко не ми допада, но поне щях да имам някакъв живот. А сега може и да съм свободна от юмруците и ритниците на покойния ми съпруг, но хаосът в душата ми, който настъпи на тяхно място, и призракът на бесилото, който непрекъснато ме преследва, надали са за предпочитане. Докато вярвах, че никой не знае за престъплението ми, нещата бяха различни. От днес всичко се промени.

Не мога да разчитам на Якоб, че ще си държи езика зад зъбите ― налага се да избягам оттук. Господ не се е правил, че не вижда, когато в онзи момент се поддадох на долните си инстинкти и задуших съпруга си. И сега ме наказва.

В късния следобед на същия ден вземам решение. Изчаквам господаря да се прибере от среща на директорите на Източноиндийската компания и моля да разговарям с него. Той кимва, повежда ме към кабинета си и затваря вратата зад нас.

― Седни! ― сочи един стол и сам се настанява на отсрещния, без да ме чака. ― За какво искаш да говориш с мен? Надявам се, че при нас ти харесва, защото съм изключително доволен от работата ти!

Аз сядам, изпъвам гръб и изричам:

― Благодаря ви, майнхер! При вас наистина ми харесва и много бих желала да остана, но за съжаление се налага да ви дам предупреждение за напускане.