Ю Несбё - Среднощно слънце

От ухапването бяха минали едва два дни. Започна да ми просветва. С думите, че той се е върнал, Леа е имала предвид…

Не беше Уве, а Хюго. Братът близнак. Бях застрелял огледалния образ.

Стиснах очи. Пак ги отворих. Но нищо не се бе променило. Уви, не бях сънувал. Бях убил съпруга на Леа.

Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:

— Взех го за Уве. Помислих, че се кани да те убие.

Тя най-после вдигна очи и ме погледна.

— По-добре, че уби Хюго, а не Уве. Уве не би посмял да ме нарани.

— А Хюго? — отметнах глава към трупа.

— Беше на един замах с ножа да го стори.

— Защо?

— Защото му казах.

— Какво?

— Че искам да се махна оттук. И да отведа Кнют. И че не искам да го виждам повече.

— И него ли?

— Казах му, че… обичам друг.

— Друг…

— Теб, Юлф — Леа поклати глава. — По-силно е от мен. Обичам те.

Думите отекнаха между стените като църковен химн. Синьото сияние в очите й беше толкова ярко, че сведох поглед. Единият й крак бе стъпил в кървавата локва.

Направих крачка към нея. После втора. Нагазих в кръвта и с двата крака. Внимателно обгърнах раменете й. Първо исках да усетя дали има нещо против да я привлека към себе си. Тя мигом се отпусна в обятията ми и зарови лице под брадичката ми. Изхлипа два пъти. Под ризата ми потекоха топлите й сълзи.

— Ела — подканих я.

Подкрепяйки я нежно, я въведох в дневната. Светкавица озари стаята и ни огря пътя към дивана.

Легнахме плътно един до друг.

— Той се появи на вратата на кухнята и аз изпаднах в шок — прошепна тя. — Напил се в лодката и заспал на работещ двигател. Събудил се и наоколо виждал само вода, а бензинът вече бил свършил. Имал гребла, но вятърът бил много силен и продължавал да тласка лодката навътре в морето. През първия ден Хюго си казал, че така е по-добре. Били сме му внушили, че вината е изцяло негова — така каза. Че за нищо не става, щом посяга на Кнют. Хванал риба и валял дъжд — благодарение на това оцелял. После вятърът се обърнал. И Хюго осъзнал, че вината въпреки всичко не е негова — тя се засмя горчиво. — Щял да оправи всичко, така се зарече. Да вкара мен и Кнют в правия път. Казах му, че с Кнют заминаваме. Той ме попита има ли друг. Ще заминем сами, отговорих, но наистина обичам друг. Стори ми се важно да го знае. Да знае, че съм способна да обичам. Защото тогава щеше да разбере, че никога няма да се върна при него.

Докато Лея говореше, температурата в стаята спадна.

Тя се сгуши още по-плътно в мен. Все още никой не беше дошъл да провери защо сме стреляли. При следващата гръмотевица се досетих за причината. Никой нямаше и да дойде.

— Кой знае, че Хюго се е прибрал? — попитах.

— Никой. Следобед видял суша и се добрал до брега. Завързал лодката на пристана и дошъл направо вкъщи.

— Кога?

— Преди половин час.

Преди половин час. Тогава вече е било тъмно, а хората сигурно си стояха вкъщи заради лошото време. Никой не беше видял Хюго. Никой не знаеше, че той е жив. Всъщност вече не беше. Никой освен един човек, който обичаше да скитосва нощем по улиците. За всички други Хюго Елиасен беше поредният рибар, прибран от морето. Вече никой не го издирваше. Щеше ми се да можех да кажа същото и за себе си. Никой да не ме издирва. Но, както каза Йони: „Докато не види трупа, Рибаря не спира да издирва длъжниците си.”

Нова светкавица озари стаята. После пак се възцари мрак. Но аз го видях. И то доста ясно. Умът — ще се повторя — е изумително, феноменално изобретение.

— Леа?

— Да? — прошепна тя в прегръдките ми.

— Май имам план.

Тактиката на опожарената земя — така нарекох плана наум. При отстъплението си щях да се ръководя от начина, по който Вермахтът се е изтеглил при настъплението на руснаците. А после щях да изчезна. Да потъна вдън земя.

Най-напред увихме трупа в найлонови чували, които стегнахме с въже. После измихме добре пода и стените. Изчегъртахме куршума от стената на кухнята. Леа извади джантите от ръчната количка и я докара в гаража, където вече чаках в готовност с трупа. Натоварих го в количката, а под него пъхнах винтовката. Отпред на количката завързахме въже, та Леа да може да дърпа и така да ми помага, докато бутам. Влязох в работилницата и взех клещи. Тръгнахме.

Навън не се мяркаше жива душа. Цареше успокояващ мрак. До разбуждането на селцето оставаха два-три часа, но за всеки случай бяхме опънали брезент над количката. Експедицията мина по-леко, отколкото очаквах. От време на време ръцете ми отмаляваха и Леа ме отменяше зад количката, а аз заемах нейното място и дърпах отпред.