Ю Несбё - Среднощно слънце

— Възможно е.

— Тук си в безопасност. Защо да ходиш другаде? В хижата ли ще останеш?

— А къде?

— Мдам… — Усмивката стоеше като нарисувана върху широкото му лице. — Пък се запозна и с няколко тукашни жени. Сигурно ще ти се прииска да се постоплиш, нали идва есен…

Чудех се дали да не забия юмрук в кафявите му зъби. Той пък откъде знаеше? Усмихнах се насилено:

— Братовчед ти ли ти е разправял врели-некипели?

— Кой братовчед?

— Конрад? Коре? Корнелиус?

— С него не сме братовчеди.

— Той ми каза така — с мъка опънах крака.

— Сериозно? — Матис повдигна вежда и се почеса по рошавата коса. — Ами в такъв случай… Ей, къде тръгна?

— Навън.

— Не си взе бутилките!

— Ще мина без тях.

— Сигурен ли си? — извика той след мен.

Минах между гробовете и се изкачих по стъпалата пред входа.

Вратата стоеше открехната и аз се шмугнах.

Тя стоеше до олтара с гръб към мен и сменяше цветята в една ваза. Опитах се да вдишам дълбоко и спокойно, но сърцето ми вече блъскаше неудържимо. Приближих се с шумни стъпки и се прокашлях. Въпреки това тя се сепна.

Обърна се. Понеже стоеше върху подиума пред олтара, ме гледаше отвисоко. Очите й бяха зачервени и подути. Имах чувството, че гърдите ми се издуват под бесните удари на сърцето ми.

— Какво искаш? — попита тя шепнешком със задавен глас.

И то изчезна.

Всичко, което си бях намислил да й казвам, се изпари, изгуби, потъна.

Остана само последното изречение.

И аз го изрекох:

— Леа, обичам те.

Тя премига потресена.

Окуражен, че не ме отряза на мига, продължих:

— Искам двамата с Кнют да дойдете с мен. Някъде, където никой няма да ни намери. В голям град с архипелаг, картофено пюре и шведска бира. Ще ходим за риба и на театър. А после бавно ще се прибираме в апартамент на крайбрежна улица. Нямам пари за голямо жилище, защото крайбрежните улици са скъпи. Но ще си е наше.

Тя прошепна нещо, а сълзите пълнеха зачервените й очи.

— Моля?

Пристъпих напред, ала спрях, защото тя вдигна ръка. Стискаше здраво букет повехнали цветя, сякаш за да се защити.

— И на Анита ли каза същото? — повтори по-високо.

Все едно някой ме поля с кофа ледена вода от Баренцово море.

Леа поклати глава.

— Тя дойде у нас. За да ми изкажела съболезнования, поне така каза. Видяла ни заедно с теб в колата ми. Попита ме знам ли къде си. Обещал си й да се отбиеш пак.

— Леа…

— Спести си обясненията, Юлф. Просто си върви.

— Не! Знаеш, че бях принуден да се скрия някъде, защото Йони ме търсеше под дърво и камък. Анита ми предложи убежище. Нямаше къде да отида.

— И не си я докосвал? — В гласа й се прокрадна едва доловимо колебание.

Исках да потвърдя, че не съм, но мускулатурата на челюстите ми се беше сковала и ченето ми висеше безпомощно. Кнют се оказа прав. Никак не умеех да лъжа.

— Може… може и да съм я докоснал. Но това не означава нищо.

— Нищо ли? — подсмръкна Леа и избърса сълзата си с ръка. Усмихна се горчиво. — Навярно така е най-добре, Юлф. И без това е почти невъзможно да тръгна с теб. Сега поне няма да се измъчвам с мисли какво ли би било.

Наведе глава, обърна се и тръгна към ризницата. Този път не се сбогува с обичайната словесна разточителност.

Исках да хукна след нея. Да я задържа. Да й обясня. Да го ударя на молба. Да я принудя да ме изслуша. Но не ми беше останала ни капчица сила и воля.

Ехото от треснатата врата отекна под църковния свод и в този миг осъзнах, че виждам Леа за последен път.

Със залитане излязох навън. Застанах на стълбите и се вторачих със смъдящи очи в правите редици надгробни плочи.

Мракът настъпваше. Пропадах. Бездната ме всмукваше все по-навътре и навътре в недрата си. И всичкият алкохол на света не би я спрял.

Но — ясно е — колкото и да е безсилен да промени положението, алкохолът все пак си е алкохол.

Почуках на вратата на Матис. Отвори ми. Влязох. На кухненския плот стояха приготвени две бутилки.

— Очаквах да се върнеш — ухили се той.

Грабнах шишетата и си тръгнах, без да обеля дума.

Къде завършва един разказ?

Дядо ми беше архитект и твърдеше, че линията — както и разказът — свършва там, откъдето е започнала. И обратното.

Той проектираше църкви. Защото го бивало, а не защото вярвал в съществуването на бог — така твърдеше. Така си вадел хляба. Но казваше, че му се искало да вярва в боговете, в чиято чест били издигани проектираните от него храмове. Това вероятно щяло да придаде повече смисъл на професията му.