Ю Несбё - Среднощно слънце

От устата й се откъсна тих звук. Първо мъркащо ръмжене. После то се усили и се превърна в нещо добре познато. Стържене при вдишване, пърпорене при издишване като от пробито автомобилно гърне.

О, Анита определено беше дъщеря на баща си.

Сместих се между дребното женско тяло и стената, потреперих от допира на студения тапет в гърба ми, а ръбът на леглото убиваше хълбока ми. Но се намирах в безопасност. Засега.

Затворих очи. В ума ми изникнаха две мисли. Първата: отдавна не съм се сещал за валиум. Втората: ще застреляш огледалния образ.

После се понесох към страната на сънищата.

На закуска видях бащата на Анита. Реалният образ до голяма степен се припокриваше с несъзнателно изградената ми представа за него въз основа на хъркането му. Космат, дебел и начумерен. Имах чувството, че съм „чул” дори потника му.

— Май ти трябва кафе — промърмори навъсено той и изгаси фаса си в нахапаната филия отпред.

— Благодаря — кимнах с облекчение и седнах срещу него до масата с ламиниран плот.

Той ме изгледа, после насочи вниманието си към вестника, наплюнчи молива в ръката си и отметна глава към печката и кафеварката.

— Ами, обслужвай се. Хем чукаш дъщеря ми, хем чакаш да ти сервират. Къде дават така?

Кимнах. Извадих чаша от един долап. Налях си от тъмночерното кафе и надникнах през прозореца. Облаците продължаваха да затулват небето.

Бащата на Анита се взираше във вестника. В тишината чувах тихото й хъркане.

Погледнах си часовника. Девет и петнайсет. Дали Йони още е в селото, или е тръгнал да търси другаде?

Отпих от кафето. Имах чувството, че трябва да го сдъвча, преди да го преглътна.

— Дай ми… — бащата надигна глава — друга дума за „кастрирам”.

— Скопявам — отвърнах.

Той погледна вестника и преброи кутийките.

— С „о” или с „у”?

— С „о”.

— Май става — пак наплюнчи молива и попълни в кръстословицата.

Обух се в коридора и тъкмо се канех да си вървя, неочаквано Анита изхвърча от спалнята като хала. Бледа, гола, с разчорлена коса и подивял поглед. Обви ме с ръце и не ми позволи да си тръгна.

— Не исках да те будя. — Напразно се мъчех да се добера до вратата.

— Ще дойдеш ли пак?

Отдръпнах се назад, погледнах я. Навярно се досещаше, че аз се досещам: мъжете не се връщат втори път при нея. И все пак искаше да знае дали аз ще се върна. Или не.

— Ще се опитам.

— Ще се опиташ?

— Да.

— Погледни ме. Погледни ме, ти казах! Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Даде ми дума, Юлф. Обеща. А никой не дава празни обещания на Анита, ясно? Дал си ми душата си в залог.

Преглътнах. Кимнах. Ако трябва да сме точни, не й бях обещал друго, освен че ще се опитам. Ще се опитам да намеря време и желание — нещо такова. Освободих си едната ръка и докопах дръжката.

На връщане към хижата избрах заобиколен път. Минах зад възвишението на североизток и се спуснах през горичката. Прокрадвах се предпазливо между дърветата.

Еленът търкаше рога в единия ъгъл на хижата. Не би се осмелил да се приближи толкова, ако вътре има човек, разсъдих, но за всеки случай поех през браздата, изровена от потока, и приведен, се добрах до мястото, където бях скрил винтовката. Отместих камъните, разгънах битумната мембрана, в която бях увил пушката, проверих дали е заредена и бързо тръгнах към хижата.

Еленът ме подуши с интерес. Един Господ знае каква миризма беше усетил. Влязох.

Някой беше влизал.

Навярно Йони.

Плъзнах поглед из стаята. Следите от чуждото присъствие бяха едва забележими. Вратата на шкафа стоеше открехната, а аз винаги я затварях плътно заради мишките. Ръбът на празната кожена чанта се подаваше изпод леглото, а по дръжката на вратата от вътрешната страна бе полепнала пепел. Дръпнах дъската до шкафа, пъхнах ръка вътре. Напипах пистолета и паласката. Отдъхнах си. Седнах на един стол и се опитах да вляза в ума на Йони. Какво ли си е помислил?

По чантата е разбрал, че съм бил тук. Но понеже не е намерил нито пари, нито дрога, нито други мои вещи, навярно е решил, че съм си тръгнал; намерил съм си по-практична раница или нещо такова. После явно е бръкнал в печката да провери дали пепелта е още топла, за да си създаде представа каква преднина съм натрупал.

Дотук съумях да проследя хода на мислите му. Ами сега? Ще напусне ли Косюн, щом няма представа накъде съм хванал и как съм си тръгнал оттук? Или е решил да се скрие някъде наблизо и да дебне да се върна? Но в такъв случай нямаше ли да се постарае да заличи следите си, та да не събужда подозренията ми? Момент… Откъде-накъде реших, че вече си е тръгнал? Ами ако е искал да постигне точно това — да ме заблуди?