Ю Несбё - Среднощно слънце

Такова ми беше дереджето. После Рибаря ми предложи работа.

Два дни. Облаците висяха ниско, но не пускаха дъжд. Земята се въртеше, ала не виждах слънце. Часовете минаваха още по-еднообразно — ако това изобщо е възможно. Опитах се да убия времето в сън, но без валиум се оказа непостижимо!

Направо полудявах. Откачах. Кнют се оказа прав. „Няма нищо по-лошо от куршум, който не знаеш кога ще те улучи.”

Надвечер ми дойде до гуша.

Матис бе казал, че сватбата продължавала три дни.

Изкъпах се в потока. Вече не усещах комарите. Дразнеха ме само ако се навираха в очите и устата ми или кацаха върху филията ми. Рамото ми мина. В деня след погребението се събудих без болка. Върнах лентата назад: бях ли правил нещо специално, та да си обясня неочакваното оздравяване? Не се сещах за такова нещо.

След банята си изпрах ризата, изцедих я и я облякох мокра. Надявах се, докато стигна до селото, да поизсъхне. Поколебах се да взема ли пистолета. Накрая реших да го оставя в хижата и го скрих при паласката под мъха. Погледът ми спря върху винтовката и кутията с муниции. Сетих се какво ми бе казал Матис. Единствената причина хората в Косюн да не крадат е, че няма нищо за крадене. Винтовката не се побираше зад дъската, затова я увих в парче битумна мембрана, което намерих под двуетажното легло, и скрих пакета под четири едри камъка до потока.

После тръгнах.

Духаше вятър, но във въздуха тегнеше нещо тежко и притискаше слепоочията ми. Сякаш се задаваше гръмотевична буря. Навярно празненството вече бе приключило, алкохолът беше изпит, а свободните жени — взети. Приближих се и чух барабаните, които бях чул и преди два дни. Подминах църквата и поех към пристана. Вървях по посока на звука.

Свърнах от пътя, тръгнах на изток, изкачих едно възвишение. Пред мен се простря сива камениста пустош — нос, издаден в стоманеносиньото море. Точно под мен се ширеше изпотъпкана равнина. Сватбарите танцуваха. Голям огън гореше до пет-шестметров камък, наподобяващ обелиск, заобиколен от два концентрични кръга от по-малки камъни. Камъните не бяха подбрани по форма и бяха доста разнородни, но въпреки това напомняха основи на недовършена сграда. Или, по-точно, останки от порутена, съборена или изгоряла сграда. Спуснах се към празнуващите.

— Здравей! — извика висок блондин в саамска носия, който се облекчаваше в пирена в покрайнините на равнината. — Кой си?

— Юлф.

— А, южнякът! По-добре късно, отколкото никога. Добре си ни дошъл!

Изтръска си члена и оттам се разлетяха капки. Натъпка го в панталона и ми подаде ръка.

— Корнелиус. С Матис сме втори братовчеди. Мдам.

Поколебах се, преди да стисна десницата му.

— Значи това било прословутият камък Транстайнен — констатирах. — Да не би да представлява останка от храм?

— Транстайнен? — Корнелиус поклати глава. — Беве-В-жаб го е хвърлил тук.

— Кой? — не разбрах.

— Митичен саам с изключителна физическа сила. Нещо като полубог. Не, четвърт бог! Точно така.

— Хм… И защо един четвърт бог ще хвърля камък именно тук?

— Защо хората хвърлят тежки камъни? За да се изфукат колко са силни, защо иначе! — засмя се той. — Защо не дойде по-рано, Юлф? Празненството е към края си.

Обърках се. Мислех, че венчавката ще е в църквата.

— При суеверните ли? — Корнелиус извади джобна манерка. — Матис бракосъчетава младоженци по-добре от анемичните лутерани.

— И в името на кои богове? — примижах към огньовете и дългата маса.

Млада жена в зелена рокля спря да танцува и ме загледа любопитно. И от разстояние се виждаше каква хубава фигура има.

— Богове? Ти пък! Матис ги съчетава в името на норвежката държава.

— Има ли правомощия за това?

— Разбира се. В селото трима души имат правото да извършват бракосъчетания. — Корнелиус сви ръка в юмрук и започна да изпъва пръстите си един по един: — Свещеникът, съдията и корабният капитан.

— Виж ти, Матис капитан ли е?

— Матис ли? — Корнелиус се изсмя и отпи от манерката. — На моряк ли ти прилича? Не си ли обръщал внимание как върви? Не, капитан е Елиасен старши. Има право да жени хора само на борда на кораб, а там почти не стъпва женски крак. Мдам.

— Какво й е особеното на Матисовата походка?

— Само саамите номади са толкова кривокраки. Саамите моряци не са.

— И защо?

— Ами заради рибата. — Той ми подаде манерката. — Във вътрешността на Финмаркското плато не ядат достатъчно риба и не получават достатъчно йод, затова краката им се изкривяват. — Той ми го илюстрира нагледно.