Ю Несбё - Среднощно слънце

— Двама сме, но не сме ти и аз.

— Ами… кои сте тогава?

— Аз и Ингвал. — Тя посочи музиканта. — Сега съм с него и той няма нищо против да е баща, стига ти да плащаш издръжка.

Така и стана. Е, не съвсем. Ингвал не се задържа дълго. След раждането на Ана Боби се хвана с някакъв тип, чието име започваше с И.‍ Ивар или нещо подобно. Виждах Ана от дъжд на вятър. И дума не можеше да става да я взема при мен. Всъщност по онова време аз май и не исках. Не защото не ми пукаше за нея. Влюбих се безпаметно в нея още от пръв поглед. Тя лежеше в количката, гледаше ме, гукаше и сините й очи блестяха. За няколко минути това бебе, което виждах за пръв път, се превърна в най-голямото ми съкровище.

Сигурно затова не исках да я вземам при себе си. Беше толкова малка и ранима и същевременно толкова скъпоценна, че не исках да я гледам сам. Не можех. Не смеех. Опасявах се да не сбъркам, да не допусна непоправима грешка, да не увредя Ана необратимо. Бях почти сигурен, че по някакъв начин ще я нараня. Не защото съм безотговорник или непукист, а защото ми липсва адекватна преценка. По тази причина винаги съм бил склонен да се вслушвам в съветите дори на непознати хора и да предоставям на друг важните решения. Дори да знам, че другият — в случая Боби — не е по стока от мен. Страхлив съм — навярно тази дума търся. И така, стоях настрана, продавах хашиш, веднъж седмично се отбивах при Боби с половината от печалбата, потъвах във вълшебната синева на усмихнатите Анини очи, а ако в момента нямаше гадже, Боби ми позволяваше да я подържа.

Казах на Боби, че ако тя откаже дрогата и престане да ходи в парка до Двореца, и аз ще спра да пласирам, ще се отдръпна от Рибаря и няма да се забърквам в неприятности. Заради Боби и Ана не можех да си позволя да отида зад решетките. Както споменах, родителите на Боби не бяха богати, но милееха за доброто си име и й бяха заявили недвусмислено, че не желаят да имат нищо общо със своята вечно напушена и разхайтена дъщеря хипарка. Тя и бащата на детето да се оправят сами. Ако закъсат, да потърсят помощ от държавата.

Един ден Боби се оплака, че малката й скъсала нервите. От четири дни не спирала да плаче. От носа й течала кръв и имала висока температура. Надвесих се над креватчето. Под сините очички тъмнееха морави кръгове, Ана беше пребледняла, а по коленете и лактите й имаше големи синини. Заведох я в спешното. Остра левкемия, установиха лекарите. Еднопосочен път към смъртта. Даваха й четири месеца. Такива неща се случват, казаха ми всички. Нещастието връхлита сляпо, безпощадно, необяснимо.

Беснях, разпитвах, звънях, проверявах, разговарях със специалисти и в крайна сметка разбрах, че в Германия провеждат новаторско лечение на левкемия. То, разбира се, не работело при всички пациенти и струвало цяло състояние, но давало надежда. Норвежката държава предпочиташе да си харчи парите за по-разумни начинания, отколкото за мижава надежда, а родителите на Боби заявиха, че това било съдба и проблем на вниманието на норвежкото здравеопазване. Отказвали да наливат средства в някакво съмнително лечение в Нациландия. Изчислих и установих, че дори да продавам пет пъти повече хашиш, няма да успея да събера парите навреме. И въпреки това опитах. Карах осемнайсетчасови смени и пласирах като луд. През нощта се случваше търговията в парка да не върви и тогава ходех до катедралата. При следващото ми посещение в болницата ме попитаха защо от три дни никой не се е поинтересувал от състоянието на Ана.

— Боби не е ли идвала?

Медицинската сестра и лекарят поклатиха глава. Опитали се да се свържат с нея, но от телекома й били спрели телефона.

Отидох у Боби. Заварих я да лежи. Не се чувствала добре. Аз съм бил виновен, че нямала пари да си плати телефона. Влязох в тоалетната и отворих кошчето да изхвърля фас. Вътре видях окървавено парче памук и спринцовка. Донякъде го бях очаквал. Виждал съм хора с много по-корава психика от Боби да прекрачват тази граница.

Какво направих ли?

Нищо.

Оставих я и се опитах да си внуша, че за Ана е по-добре да е в болницата, отколкото при майка си или баща си. Продавах хашиш и събирах пари за проклетата чудодейна терапия, в която се насилих да вярвам, защото другото ми се струваше непоносимо; защото страхът, че момиченцето с искрящите сини очи може да умре, беше много по-силен от страха за собствения ми живот. Вкопчваме се във всяка изпречила се пред нас утеха: в немско медицинско списание, в спринцовка с хероин, в брошура, която ти обещава безсмъртие, ако повярваш в лансирания от нея месия. И така, продавах хашиш, броях кроните и дните.