Ю Несбё - Среднощно слънце

— Да вървим — отвърнах на стареца. — Малко кафе ще ми дойде добре.

Пълна с хора, къщата изглеждаше много по-различна.

Кимайки, си проправях път измежду непознати хора, а те ми хвърляха погледи, съдържащи неизречени въпроси. Всички се познаваха. Намерих я в кухнята. Режеше сладкиши.

— Моите съболезнования — казах.

Тя погледна протегнатата ми длан и премести ножа в лявата си ръка. Десницата й беше топла като нагрят от слънцето камък. В очите й се четеше решителност.

— Благодаря. Как се чувстваш в хижата?

— Добре, благодаря. Сега пак се прибирам там, но първо исках да ти изкажа съболезнованията си, защото пред църквата не успях.

— Не си тръгвай веднага, Юлф. Хапни малко сладкиш.

Погледнах десерта. Не обичам сладкиши — още от малък. Майка ми казваше, че съм бил странно дете.

— Добре, ще си взема. Много ти благодаря.

Зад нас се бяха събрали хора, затова побързах да взема чинийката и да тръгна към дневната. Озовах се до прозореца. Притеснен от всички тези вперени в мен погледи, се загледах в небето, сякаш се чудех дали ще вали.

— С мир Божи.

Обърнах се. Мъжът пред мен имаше черна коса, прошарена само на слепоочията. Ето откъде Леа бе наследила прямия си смел поглед. Не знаех как да отговоря. Да повторя неговия поздрав, би прозвучало фалшиво, но, от друга страна, едно „здравей” би било прекалено фамилиарно, едва ли не непочтително. В крайна сметка промърморих едно „добър ден”, макар подобно пожелание никак да не подхождаше на настоящия повод.

— Аз съм Якоб Сара.

— Юлф… ъъъ… Юлф Хансен.

— Внукът ми разправя, че разказваш смешни вицове.

— Така ли?

— Но не знае какво работиш. Или по каква работа си дошъл в Косюн. Само, че си взел временно пушката на зет ми. И че не си вярващ.

Кимнах неопределено — този тип кимване нито потвърждава, нито опровергава, но все пак дава знак, че си чул какво ти казват — и натъпках голямо парче сладкиш в устата си, та да си осигуря няколко секунди за размисъл. Задъвках енергично и продължих да кимам.

— Това не е моя работа. Не ме засяга колко дълго ще останеш. Виждам обаче, че обичаш марципанов пай.

Прикова в мен суровия си поглед, а аз се мъчех да си преглътна хапката. После сложи длан върху натъртеното ми рамо:

— Божията милост е безпределна. Запомни това, млади човече.

Млъкна, но аз усещах как горещината от ръката му сякаш прогаря дупка в плата и опърля кожата ми.

Почти безпределна.

Той се усмихна и се отдалечи. Заговори се с опечалените. Чух тяхното „С мир Божи”.

— Юлф?

И без да се обръщам, знаех кой е.

— Да поиграем ли на тайна криеница? — Малкият ме гледаше сериозно.

— Виж, Кнют…

— Моля те, де!

— Хм… — погледнах недоядения сладкиш в чинията ми.

— Как се играе на тайна криеница?

— Ами играеш на криеница, но никой възрастен да не разбере. Не е позволено да бягаш, да викаш и да се смееш, нито пък да се криеш на шантави места. По време на лестадианските сбирки често играем на тайна криеница. Много е забавно. Аз ще жумя пръв.

Огледах се. Освен Кнют нямаше други деца. Сам сред възрастни на погребението на баща му. Тайна криеница. Какво пък.

— Ще броя до трийсет и три — прошепна той. — Започвам!

Обърна се с лице към стената и се престори, че гледа сватбената снимка на родителите си. Аз оставих чинийката със сладкиша на близката маса и дискретно се измъкнах от дневната в коридора. Надникнах в кухнята, но не заварих Леа вътре. Излязох. Беше се извил силен вятър. Минах покрай колата със свален регистрационен номер. Две-три дъждовни капки потреперваха на предното стъкло под напора на вятъра. Минах зад къщата, облегнах се на стената под отворения прозорец на работилницата и си запалих цигара.

По едно време вятърът утихна и чух гласове от работилницата.

— Пусни ме, Уве! Пил си и не се чуваш какви ги говориш!

— Стига си се дърпала, Леа. Хюго не би искал да го жалиш прекалено дълго!

— Ти пък откъде знаеш какво би искал Хюго!

— Знам какво искам аз. И винаги съм го искал. И ти също го знаеш.

— Пусни ме, Уве, иначе ще викам.

— Както вика оная вечер с Хюго ли? — Дрезгав пиянски смях. — Много се опъваш, ама накрая се покоряваш и изпълняваш каквото искат мъжете. Както се подчини на Хюго и на баща си. А сега ще се подчиниш и на мен.

— Никога!

— В нашия род нещата стоят така. Хюго беше мой брат. Сега, след като той си отиде, ти и Кнют сте моя отговорност.

— Достатъчно, Уве.

— Питай баща си.

В последвалата тишина се поколебах дали да не се махна оттам.