Ю Несбё - Среднощно слънце

Гласовете бяха замлъкнали. Двама мъже в кафяви работни гащеризони стояха и се взираха в мен като истукани. Вдигнах си долнището на пижамата — беше се смъкнало при падането, — грабнах чантата и пистолета. Погледнах нагоре към прозореца. Йони ме гледаше през процепа в стъклото.

Кимнах му.

Той се усмихна накриво и допря показалец до челото си. Все едно ми отдаде чест, мисля си. Ти спечели този рунд, сякаш ми казваше Йони с този жест. Но мачът не е приключил.

Обърнах се и хукнах надолу по улицата под ниското сутрешно слънце.

Матис се оказа прав.

Тукашната природа, тукашната тишина ти се отразява особено.

От години живеех сам в Осло, но след три дни във Финмаркското плато усещах самотата като натиск, като безгласен плач, като жажда, която нито вода, нито алкохол биха утолили. Взирах се в пустото плато, прихлупено от сиво облачно небе. Дори еленът не се виждаше. Погледнах си часовника.

Сватба. Дотогава не бях ходил на сватба. Какво говори това за един трийсет и пет годишен мъж? Че няма никакви приятели? Или по-скоро че приятелите му са нежелана компания и партия за женитба?

И така, огледах се в локва вода, поизтупах си якето, затъкнах пистолета отзад в колана и се запътих към Косюн.

Камбаните забиха. Вече виждах селото под мен. Ускорих крачка. Захладня — сигурно защото се бе заоблачило. Или просто по тези ширини лятото свършва още през август.

Не се виждаше жива душа, но няколко автомобила бяха паркирани по чакълестата алея пред църквата. От храма долитаха звуци на орган. Дали булката вече крачеше към олтара, или музиката бе част от загрявката? Както вече споменах, никога не бях ходил на сватба. Загледах се в паркираните коли — да не би младоженката да седи в някоя от тях, готова всеки момент да се появи пред гостите. Забелязах, че колите имат финмарска регистрация. Само една, голямо черно комби, беше регистрирана в Осло.

Изкачих стълбите пред входа и предпазливо отворих вратата. Повечето пейки бяха заети. Промъкнах се дискретно и намерих свободно място на най-задния ред. Органът спря. Погледнах напред. Не виждах младоженци. Бях дошъл тъкмо навреме за началото на церемонията. Пред мен имаше неколцина души в саамски народни носии, но твърде малко като за саамска сватба. На първия ред съзрях две познати глави: буйната рижа коса на Кнют и лъскавата черна грива на Леа, частично забулена с воал. От мястото си не виждах съвсем добре, но предполагах, че младоженецът вече стои до олтара с кума и чака невестата. Около мен хората кашляха и току проронваха по някоя сълза. Имаше нещо симпатично в това резервирано, сериозно множество, което същевременно беше дълбоко разнежено от предстоящата венчавка.

Кнют се обърна и огледа насядалите хора. Опитах се да уловя погледа му, но той не ме видя и не отговори на усмивката ми.

Органът отново засвири и присъстващите се включиха с удивителна мощ:

По-близо, Боже, до Тебе…

Не разбирам от псалми, но изборът ми се стори странен за сватба. Пък и никога не бях чувал да го пеят толкова бавно. Хората разтегляха гласните до безкрай:

— … по-близо до Теб, дори да ме повдигат, разпнат на кръст.

След около пет куплета затворих очи. Дали от скука, или заради усещането за безопасност сред толкова много хора след няколко денонощия изтощително будуване — така или иначе, заспах.

Събуди ме сьорлански говор.

Избърсах слюнката, събрала се в ъглите на устата ми. Лявото рамо ме болеше. Навярно някой ме беше бутнал. Разтърках очи и си изчистих гурелите. Примижах. Човекът отпред, който говореше на сьорлански, имаше очила, рядка, безцветна коса и беше облечен в расо, под каквото бях подремнал при пристигането си в Косюн.

— … но си имаше и своите слабости като всички нас. Когато бе прегрешил, той често бягаше от отговорност и се криеше с надеждата проблемите да отминат от себе си, стига той да не се появява достатъчно дълго. Но ние всички знаем, че не можем да се скрием от Божието наказание; че Той винаги ни намира. Същевременно той беше една от заблудените овце на Христос; отклонил се от стадото, когото Христос ще спаси и ще се смили над него, ако грешникът помоли за прошка на смъртния си одър.

Това не беше венчална проповед. Отпред нямаше младоженци. Надигнах се и изпънах врат. Видях го пред олтарния кръг: черен ковчег.

— И въпреки това, отправяйки се на последното си пътуване, той навярно се е надявал на забрава. Дълговете му да бъдат опростени по давност, греховете му да бъдат зачеркнати, без да му се налага да плаща. Но възмездието не подмина и него — така, както няма да подмине никого от нас.