Ю Несбё - Среднощно слънце

— Ако всяка вечер киснеш в един и същи бар в Салвадор и се фукаш как си надхитрил наркокраля в Норвегия, това рано или късно ще стигне до наркокраля в Норвегия.

— Постъпил е глупаво.

— Така или иначе щяхме да го открием.

— Въпреки че го мислехте за мъртъв?

— Докато не види трупа, Рибаря не спира да издирва длъжниците си. Никога. — Тънките устни на Йони помръднаха в едва загатната усмивка. — А Рибаря винаги намира каквото търси. Аз и ти няма как да разберем как го постига, но успява. Винаги. Неслучайно го наричат Рибаря.

— Густаво каза ли нещо, преди…

— Кинг призна всичко. Затова го гръмнах в главата.

— Моля?

Йони Му май вдигна рамене, но заради размъкнатото яке не бях сигурен.

— Дадох му възможност да избира: бързо или бавно. Ако не сложи картите на масата, го чака бавна смърт. Ти, предполагам, като изпълнител на мокри поръчки си наясно с последствията от прецизен изстрел в стомаха. Стомашна киселина в далака и черния дроб…

Кимнах. Нямах опит с такива огнестрелни рани, но притежавах сносно въображение.

— Рибаря пожела и на теб да предоставя същия избор.

— Ако п-п-призная? — Зъбите ми тракаха.

— Ако ни върнеш парите и дрогата, които Кинг е откраднал от Рибаря, а ти си прибрал половината от тях.

Кимнах. Валиумът, както споменах, вече не ми действаше. Бях изплашен до смърт, а това е много мъчително състояние. От друга страна обаче, бях способен да разсъждавам. Бях се озовал в ситуация, повторение на сутринта, когато изненадах Густаво. Дали да не почерпя опит от неговото измъкване?

— Предлагам ти половината.

— Както ти е предложил Густаво? И същият сценарий да се повтори? Не, благодаря. — Пак отметна косата си настрани. Дългият нокът на показалеца му одраска кожата на челото. „Нокът на гущер”, помислих си. — Бързо или бавно, Хансен?

Преглътнах с мъка. Мисли, мисли. Но вместо да се съсредоточа върху намирането на решение, видях как животът ми — злощастните ми избори — се изнизват пред мен като на кинолента. В тишината чувах дизелов двигател, гласове и безгрижен смях отвън. Боклукчиите. Защо, защо не станах боклукчия? Да се грижиш за чистотата в града е почтена работа. Служиш на общото благо. Щях да се прибирам доволен вкъщи и макар и сам, да си лягам с известно удовлетворение. Момент. Да си лягам… Ами ако…

— Парите и дрогата са в спалнята — казах.

— Ами да вървим.

Надигнахме се.

— След теб. — Той размаха револвера да ме подкани. — Възрастта преди красотата.

Докато изминавах няколкото крачки по коридора до спалнята, разиграх плана си наум. Отивам до леглото и грабвам пистолета. Завъртам се и без да гледам лицето му, натискам спусъка. Съвсем просто е. Или той, или аз. Само не бива да поглеждам лицето му.

Влязох. Тръгнах към леглото. Отместих възглавницата и грабнах пистолета. Завъртях се. Устата му зееше. Очите бяха широко отворени. Той знаеше, че ще умре. Натиснах спусъка.

По-точно, исках да го натисна. Цялото ми същество го искаше. С изключение на десния ми показалец. Пак ми се беше случило.

Той вдигна револвера и го насочи към мен.

— Направи голяма глупост, Хансен.

„Това не е глупост”, възразих му негласно. Да намериш пари за животоспасяващо лечение и да се окаже, че болестта вече е напреднала до необратим стадий — ето това е глупост. Да смесиш валиум с водка — това също е глупост. Но да не успееш да стреляш, когато животът ти виси на косъм — виж, това е генетичен дефект. Аз съм еволюционна отрепка и за бъдещето на човечеството беше най-добре да бъда ликвидиран незабавно.

— В главата или в корема?

— В главата. — Отидох до гардероба.

Извадих кафявата чанта с паласката и пликчетата с амфетамин. Обърнах се към него. Видях едното му око над мушката на револвера. Другото беше присвито, а показалецът с хищния нокът беше свит около спусъка. За миг се зачудих защо не стреля, но мигом се досетих. Чакаше боклукчиите да приключат. Иначе имаше риск да чуят изстрела, защото се намираха точно под прозореца.

Точно под прозореца.

На втория етаж.

Тънки прозорци.

Навярно у мен все пак се бе пробудил някакъв инстинкт за самосъхранение, защото се обърнах рязко и изтичах до прозореца с една-едничка мисъл в главата: оцелей.

Не бих се заклел, че помня последвалите събития в подробности, но, доколкото си спомням, стиснал чантата и пистолета пред гърдите си, се хвърлих към прозореца и го пробих, все едно е сапунен мехур. След миг вече падах свободно. Приземих се върху покрива на боклукчийския камион. Паднах върху лявото си рамо, превъртях се, усетих нагрятата от слънцето каросерия до корема си, скочих и се приземих бос върху асфалта.