Ю Несбё - Среднощно слънце

Погледнах към изхода. Двама мъже стояха от двете страни на вратата със скръстени отпред ръце и поглед, вперен в мен. Черни костюми. Облеклото на поръчковите убийци. А отвън чакаше черно комби. Бяха ме изиграли. Бяха изпратили Матис в хижата, за да ме примами да изляза от крепостта и да се спусна до селото. И да ида на погребение.

— Затова днес стоим до този празен ковчег…

На моето погребение. Празният ковчег чакаше мен.

По челото ми изби пот. Какъв беше планът им? Как щеше да се случи? Щяха ли да изчакат церемонията да приключи, или щяха да ми видят сметката в присъствието на всички тези хора?

Плъзнах ръка към гърба си да се уверя, че пистолетът си е на мястото. Да опитам ли да се измъкна, размахвайки оръжие? Или да скоча, да посоча двамата до вратата и да се развикам, че са наемни убийци от Осло, изпратени от търговец на наркотици? И каква полза, ако не мога да го докажа? Рибаря сигурно им е платил. Навярно беше подкупил и Леа да участва в съзаклятието. Или — ако думите й, че тук, в селото, хората не държат на материалните блага, бяха верни — хората на Рибаря просто бяха пуснали зли слухове за мен, представили се бяха за полицейски агенти, а мен — за самия Сатана. Един дявол знае как бяха успели да се доберат до мен, но знаех едно: трябваше незабавно да се махна оттук.

С периферното си зрение видях как двамата наемници се обръщат един към друг и си пошушват нещо. Ето това беше моят шанс. Хванах дръжката на пистолета и го издърпах от колана. Изправих се. По-добре да стрелям веднага, преди да са успели да се обърнат и да видя лицата им.

— … на Хюго Елиасен, който замина в морето, макар да бяха предупредили за лошо време. За риба — така каза. А може би по-скоро за да избяга от неразрешените си дела.

Седнах на пейката. Напъхах пистолета обратно.

— Нека се надяваме, че, както подобава на един християнин, е паднал на колене в лодката и е помоли Господ за милост, за прошка, да го приеме в Царството небесно. Мнозина тук познават Хюго по-добре от мен. Разговарях с някои от вас и вие изразихте увереност, че Хюго го е направил, защото е бил богобоязлив човек. Нашият пастир Христос, вярвам, го е чул и му е помогнал да се върне в стадото.

Чак сега усетих колко лудешки бие сърцето ми. Имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.

Някакъв глас подхвана песен.

Услужлив съсед по място ми подаде разтворен псалтир, посочи една пожълтяла страница и кимна приветливо. Включих се във втория куплет. С огромно облекчение и признателност благославях Провидението, задето ми бе отпуснало още малко живот.

— Е — обади се възрастен мъж. — По-добре мокър гроб, отколкото никакъв.

— Мхм.

— Ти ли си мъжът, отседнал в ловната хижа? — изгледа ме изпитателно. — И какво, отстреля ли някоя яребица?

— Две-три.

— Така си и мислех. Ако бяха повече, щяхме да чуем гърмежи. В такова време звукът се носи надалече.

Кимнах.

— Защо катафалката е със столична регистрация? — попитах.

— Аронсен, погребалният агент, е голям позьор. Купи колата от Осло и реши да я регистрира там за повече престиж.

Леа стоеше на стълбите пред църквата заедно с висок рус мъж. Опашката от дошли да поднесат съболезнования бързо се стопи. Още преди катафалката да се изгуби от поглед, Леа се прокашля:

— Заповядайте у дома на кафе да споменем Хюго. Благодаря на всички, че дойдохте. Лек път на онези, които не могат да се присъединят.

Гледах Леа, застанала до русия мъж, и ме обзе чувството, че вече съм виждал тази картина. Духна вятър. Мъжът се олюля леко.

— Кой е мъжът до вдовицата? — попитах.

— Уве, братът на покойника.

Ами да. Сватбената снимка на Леа и Хюго беше направена на същите тези стълби.

— Близнаци ли са?

— Да. Еднакви са не само на външен вид, а и по характер. Да идем да си вземем кафе и сладки, а?

— Да си виждал Матис?

— Кой Матис?

Значи, имаше повече от един.

— За Спиртосания Матис ли питаш?

Виж, на това прозвище едва ли отговаряше повече от един.

— Сигурно е на сватбата на Мигал в Транстайншлета.

— Как го каза?

— Транстайншлета, местността с камъка Транстайнен, който древните жители мажели с рибено масло за риболовна слука. — Мъжът посочи към морето, където, спомних си, се намираше пристанът. — Там езичниците се кланят на техни богове. Бррр — потръпна той с отвращение. — Да вървим, а?

В последвалата тишина ми се струваше, че чувам барабани, музика. Глъчка. Алкохол. Жени.

Обърнах се. Леа беше тръгнала към дома си. Държеше здраво Кнют за ръка. Братът на покойника и други опечалени крачеха след тях, на разстояние, в мълчалива процесия. Раздвижих езика си из устата. Още беше пресъхнал от дрямката. От стреса покрай двамата погребални агенти, които бях взел за пратеници на Рибаря. Или от конските дози погълнат алкохол.