Ю Несбё - Среднощно слънце

Но останах.

— Ти си вдовица и майка, Леа. Бъди разумна. Хюго и аз споделяхме всичко в този живот. Той би искал да стане така, кълна се. Аз искам да стане така. Ела насам и ме остави да… ау! Проклета кучка!

Затръшна се врата.

Уве продължи да ругае под нос. Нещо падна на пода. В същия миг зад ъгъла се появи Кнют. Отвори широко уста и аз се мобилизирах в очакване на вика, който ще ме разкрие.

Но Кнют не извика. Само застина с отворена уста като герой в ням филм. И как иначе? Нали играехме на тайна криеница.

Угасих цигарата, спуснах се към него и разперих примирено ръце. Поведох го към гаража.

— Ще броя до трийсет и три — казах и се обърнах към червения фолксваген на майка му. Чух как Кнют се отдалечава тичешком. Външната врата се отвори.

Преброих до трийсет и три и влязох.

Леа белеше картофи сама в кухнята.

— Привет — промълвих тихо.

Тя вдигна поглед. Бузите й горяха, очите бяха насълзени.

— Извинявай — подсмръкна тя.

— Не може ли някой да те отмени поне днес?

— О, предложиха да ми помогнат. Но предпочитам да съм заета.

— Както искаш — седнах до кухненската маса. Забелязах как тя се скова. — Няма нужда да говориш. Просто ми се ще да поседя, преди да си тръгна, а оттатък… нямам много общи теми с хората.

— Освен с Кнют.

— О, той е много общителен. Умно хлапе. Доста е зрял за възрастта си.

— Налага му се. — Тя избърса носа си с ръка.

— Така е.

Усещах, че се каня да кажа нещо, че думите са на път, просто още се бавят. И когато най-сетне излязоха от устата ми, те сякаш бяха добили независимост от мен, сякаш не бях техен господар. И въпреки това съдържаха безспорна логика:

— Сами с Кнют няма да се справите. Предлагам да ви помогна.

Забих поглед в ръцете си. Стърженето на белачката секна.

— Не знам колко ми остава да живея. Нямам семейство, нито живи роднини.

— Какво ми казваш, Юлф?

Какво наистина се опитвах да й кажа? Дали тези мисли се бяха родили за няколкото минути, откакто застанах под прозореца на работилницата?

— Ако случайно си отида, погледни зад хлопащата дъска от лявата страна на стенния шкаф. Под мъха.

Тя беше пуснала белачката в мивката и се взря разтревожено в мен.

— Болен ли си, Юлф?

Поклатих глава.

Леа ме гледаше с морскосините си очи. Очите, в които Уве се бе удавил. И какво по-естествено!

— Не мисли за тези неща. С Кнют ще се оправим, не се притеснявай за нас. Ако пък много държиш да помогнеш на някого в нужда, в селото има хора в далеч по-тежко положение от нас.

Бузите ми се сгорещиха. Леа ми обърна гръб и поднови работата си. Станах, столът ми остърга пода. Тя вдигна поглед.

— Благодаря, че дойде. Кнют много се зарадва.

— Няма защо. — Тръгнах към вратата.

— Между другото…

— Да?

— След два дни имаме събиране. В шест часа. Добре дошъл си.

Намерих Кнют в стаята му. Тънките му крака се подаваха изпод леглото. Беше обут с бутонки, поне два номера по-големи от неговия размер. Изтеглих го, а той се разкикоти. Сложих го на леглото.

— Ще си тръгвам — казах.

— Вече? Недей…

— Имаш ли футболна топка?

Той кимна, но долната му устна висеше сърдито.

— Супер. Значи, можеш да тренираш, като шутираш срещу стената на гаража. Начертаваш кръг къде да ти е вратата и биеш силно, а след като топката рикошира в стената и се върне, я укротяваш. Ако го направиш хиляда пъти, наесен ще си с едни гърди пред съотборниците си.

— Не съм в отбора.

— Ще те вземат.

— Не съм в отбора, защото не ми позволяват.

— Как така?

— Мама ме пуска, ама дядо казва, че спортът отвличал вниманието ти от Господ. В неделя другите можели да крещят, да викат и да тичат след топката, но за нас неделята била ден на Словото.

— Разбирам — излъгах. — Татко ти какво казваше по въпроса?

— Нищо — сви рамене момчето.

— Съвсем нищо ли?

— Той не се интересуваше от такива работи. Вълнуваше се само от… — Кнют млъкна.

В очите му избликнаха сълзи. Прегърнах го през рамо.

И без да говори, се досещах какво има предвид. Познавах не един и двама хюговци. Някои от тях бяха мои клиенти. Аз също обичам да пътувам, не се задържам на едно място, постоянно бягам. Но докато усещах как се сгушва в мен момчето, как безгласни ридания разтърсват топлото му тяло, си помислих: бащата трябва да намери все някаква причина да не избяга от семейството си. Да имаш дете е едновременно благословия и проклятие, които те приковават към руля. Но кой бях аз да се произнасям по въпроса? Аз, който — доброволно или не — бях напуснал кораба още преди да се роди дъщеря ми? Леко отстраних Кнют от себе си.