Ю Несбё - Среднощно слънце

— Ще дойдеш ли на събирането? — попита той.

— Още не знам. Имам задача за теб.

— Каквото кажеш!

— Прилича на тайната криеница. Пак не бива да говориш.

— Супер!

— Колко често минава оттук автобус?

— Четири пъти на ден. Два от юг и два от изток. В два следобед и в два през нощта.

— Добре. Искам да застанеш на спирката и да изчакаш дневния автобус от юг. Ако видиш да слиза непознат, идваш право при мен. Няма да бягаш, няма да викаш, няма да говориш. Засечеш ли в селото да пристига кола със столична регистрация, пак идваш да ми съобщиш. Разбра ли? Пет крони на ден.

— Като… шпионска мисия?

— Нещо такова.

— Кого очакваш? Ония, дето ще ти донесат ловната пушка ли?

— До скоро, Кнют — разроших му косата и се надигнах.

В коридора се разминах с високия блондин. Тъкмо излизаше от тоалетната. Зад него казанчето шумеше, а той още се мъчеше да си закопчае колана. Вдигна глава и ме погледна. Уве Елиасен.

— С мир Божи — поздравих.

Усетих натежалия му, помътнял от алкохола поглед в гърба си.

Малко по-нататък спрях. Вятърът довяваше удари от барабани. Но аз вече бях утолил глада си, бях удовлетворил потребността си от общуване с хора. И можех спокойно да прекарам известно време сам.

— Сега ще се прибера и ще си поцивря — казваше понякога Туралф.

Другите пияндурници избухваха в смях. Всъщност това не беше шега. Туралф наистина плачеше вкъщи.

— Пусни оня твой любимец, ядосания — молеше той понякога в разгара на поредния ни домашен запой. — Та да се депресираме заедно.

Не знам дали наистина харесваше Чарлс Мингъс или който и да е друг изпълнител от джаз албумите ми, или просто се нуждаеше от компанията на сдуханяк — сродна душа. Така или иначе, случваше се с Туралф да се гмурнем заедно в черната нощ.

— Ей сега вече сме направо на дъното! — смееше се той в такива дни.

Двамата наричахме тези състояния „черната дупка”. Някъде прочетох, че тип на име Финкелщайн открил наличието на черни дупки в Космоса, които засмуквали всичко, припарило до тях, дори светлината. Понеже били много черни, било невъзможно да ги видиш с просто око. Същото важеше горе-долу и за нашата черна дупка. Не виждаш нищо, уж всичко върви добре, но един ден неочаквано усещаш по организма си, че си попаднал в силно гравитационно поле и нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. Черната дупка те засмуква в своята безнадеждност и безпросветно отчаяние. Вътре виждаш всичко като в огледало и се питаш на какво всъщност си се уповавал досега, какви причини си намирал да не затънеш в пълно отчаяние. Пропаднеш ли в тази дупка, ти остава само да се молиш времето да те излекува. Пускаш си някоя плоча, изпълнявана от депресирана душа, например гневния джазмен Чарлс Мингъс, и се надяваш да излезеш от другата страна, както Алиса се измъква от Заешката дупка. Според теорията на Финкелщайн и хората му от другата страна на черната дупка имало огледална страна на чудесата. Нищо не казвам, но това ми се струва една доста смислена религия.

Погледнах към пътеката. Пейзажът се издигаше и се губеше в облачната покривка. Изчезваше. Свършваше. Някъде там вътре започваше дългата нощ.

Запознах се с Боби в парка до Кралския дворец. Имаше дълга кестенява коса, нежни очи и пушеше хашиш. Това описание е, естествено, съвсем повърхностно, но то ми се струва главното за нея. Боби не беше особено приказлива, но пушеше много и от хашиша очите й омекваха. Свързваха ни много общи неща. Всъщност се казваше Боргни и беше израснала в заможно семейство в западните части на Осло. Е, родителите й не бяха чак такива баровци, каквито ги изкарваше. Просто Боби се беше вживяла в образа на бунтарски настроената хипарка, скъсала със социалната сигурност, материалната обезпеченост и политическата еснафщина, за да… какво именно? За да изпробва как ще й се отрази да разшири съзнанието си и да скъса със закостенелите възгледи. Например, със схващането, че и мъжът, и жената носят отговорност за създаденото от тях дете. Ще повторя: с Боби ме свързваха много общи неща.

Един ден седяхме в парка до Двореца и слушахме някакъв тип да свири „The Times They Are А-Changin„- „Времената се менят” — на разстроена китара. Боби ми съобщи, че е бременна. Най-вероятно аз съм бил бащата.

— Яко! Ще ставаме родители — опитах се да не ми проличи как се чувствам: все едно ме е заляла с кофа ледена вода.

— Достатъчно е да ми плащаш издръжка.

— Не, няма да те оставя да го гледаш сама. Нали сме двама.