Ю Несбё - Среднощно слънце

От време на време задрямвах. Нямаше начин да го избегна. Същото е като да се возиш сам на лодка в открито море: унасяш се и разчиташ лодката да не се блъсне или да потъне. Присъни ми се, че греба на борда на лодка, пълна с риба — риба, която ще спаси Ана. Нямах и секунда за губене, но от сушата духаше вятър и аз гребях с все сила, дърпах веслата, та кожата по дланите ми се смъкна и заради кръвта веслата се изплъзваха от ръцете ми. Раздрах си ризата и омотах парчета плат около веслата. Борех се с вятъра и бурята, но така и не успях да се приближа до сушата. Каква полза, че лодката беше пълна догоре с тлъста, хубава риба?

През третата нощ се събудих, питайки се дали воят, който бях чул, е сън, или истина. Ако беше истина, значи животното — куче или друго — се бе приближило. Излязох навън да пусна една вода в горичката и погледнах слънцето. Дискът му беше слязъл под рехавите дървесни корони.

Гаврътнах едно и поспах още два часа.

Станах, направих си кафе, намазах си филия и седнах отвън. Не знам дали заради предпазния лосион, или заради алкохола в кръвта ми, но комарите вече не ме хапеха. Опитах се да примамя с малко хляб северния елен. Наблюдавах го през бинокъла. Вирнал глава, гледаше към мен. Навярно ме надушваше отчетливо — така, както отчетливо го виждах аз. Махнах му с ръка. Еленът размърда уши, но остана напълно спокоен. Такъв беше и околният пейзаж. Еднообразните движенията на челюстите на животното наподобяваха въртенето на циментобъркачка. Преживно животно. Като Матис.

Плъзнах бинокъла хоризонтално. Намазах мушката на винтовката с влажна пепел. Погледнах си часовника. Навярно чакаха да се стъмни, та да се прокраднат незабелязано и да ме нападнат изневиделица. Трябваше да спя. Трябваше да си набавя валиум.

Дойде пред вратата ми в шест и половина сутринта.

Замалко изобщо да не го чуя, защото целогодишно спях, натъпкан с валиум, и с тапи в ушите. Безполезните стари единични прозорци на апартамента ми пропускаха всичко: есенни бури, зимен студ, чуруликане на птици, бръмченето на проклетия боклукчийски камион, който три пъти седмично спираше пред входа, а той, разбира се, се намираше точно под прозореца на спалнята ми на втория етаж.

Разполагах с достатъчно пари да си сложа дебели, двойни прозорци или да се преместя на горния етаж. Имах пари, но не и желание да купувам каквото и да било. Защото дори всичките пари на света не можеха да ми върнат изгубеното. След погребението не ми се занимаваше с нищо. Намерих сили само да си сменя бравата с някаква немска. Тук никога не бяха влизали крадци. Един Господ знае защо изобщо го направих.

Той приличаше на малко момче в костюма на баща си. От ризата стърчеше тъничко като на птиче вратле, а върху него беше кацнала голяма глава с проскубана коса.

— Добър ден.

— Рибаря ме изпраща — уточни той.

— Ясно. — Цял изстинах, както си бях по пижама. — Ти кой си?

— Нов съм. Казвам се Йони Му.

— Защо не изчака до девет, Йони? Тогава съм в задната стаичка в рибния магазин. Облечен и тъй нататък.

— Идвам във връзка с Густаво Кинг.

Проклятие.

— Може ли да вляза?

Видях издутината от лявата страна на широкото му яке. Отдолу се криеше голям пистолет. И въпреки това не отказах да го пусна.

— Само бързо да уточним нещо. Рибаря настоява.

Да откажа, би било подозрително. Да откажа, би било безполезно.

— Заповядай — отворих широко вратата. — Кафе?

— Пия само чай.

— Нямам чай, опасявам се.

Той приглади перчема си настрана. Имаше дълъг нокът на показалеца.

— Не казах, че искам чай, Хансен. Просто не пия кафе. Това ли е дневната? След теб, моля.

Влязох, преместих няколко хумористични списания и плочи на Чарлз Мингъс и Моника Сетерлунд от един стол и седнах. Моят посетител се разположи на дивана до китарата. Пружините бяха развалени и той потъна. Наложи се да отмести празна бутилка от водка, за да ме вижда добре. Или за да си осигури пряк изстрел.

— Вчера намериха трупа на Густаво Кинг — съобщи Йони Му. — Но не във фиорда Бюне, където си казал на Рибаря, че си го изхвърлил. От твоите думи вярно излезе само едно: прострелян е с куршум в главата.

— Какво? Нима трупът е бил преместен? Къде…

— В Салвадор в Бразилия.

Кимнах бавно.

— Кой…

— Аз. — Той пъхна дясната си ръка под якето. — С това. — Не беше пистолет, а револвер. Черен, голям и противен. Валиумът ме беше пуснал. — Онзи ден. Тогава си беше доста жив.

Продължих да кимам като идиот.

— Как го намерихте?