Ю Несбё - Среднощно слънце

— Трагедия — отбелязах.

Той се вторачи разсеяно в празното пространство.

— О, има къде-къде по-големи трагедии от това, да си вдовицата на Хюго Елиасен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами сети се сам. — Матис погледна красноречиво празната си чаша.

Нямам представа защо тук се наливаше така с ракия, при положение че в дома си положително държеше огромни запаси. Навярно суровините бяха скъпи. Пак му налях. Той едва натопи устни в питието.

— Пардон — той пръдна. — Още като малки братята Елиасен бяха бабаити. Рано се научиха да се бият. И да пият. И да си налагат своето. Всичко това усвоиха, разбира се, от баща си. Той имаше два риболовни катера и осмина работници. А по онова време Леа беше най-хубавата девойка в Косюн — с дълга черна коса и с едни очи… Белегът на горната устна изобщо не я загрозяваше. Баща й, проповедник Якоб, я пазеше по-зорко от ястреб. Нали знаеш, ако лестадианец се чука преди сватбата, и момчето, и момичето, и потомството им отиват право в ада. Е, Леа и сама умееше как да се варди. Силна е и знае какво иска. Но, естествено, срещу Хюго Елиасен… — Матис въздъхна дълбоко и завъртя чашата в ръка.

Мълчах и схванах, че очаква подкана.

— Какво се случи?

— Само те двамата си знаят. Работата е много съмнителна. Тя била на осемнайсет и не му обръщала никакво внимание, а той — на двайсет и четири и бесен, защото смятал, че тя трябва да целува земята, по която той стъпва. Все пак Хюго беше наследник на два риболовни катера. И така, една вечер в дома на Елиасен имало пиянски запой, а в съседна къща — сбирка на лестадианци. Леа тръгнала да се прибира сама. Било тъмно, никой нищо не видял, но двама-трима чули гласовете на Леа и Хюго, после писък и всичко утихнало. Така или иначе, месец по-късно Хюго стоеше издокаран до олтара и гледаше как Якоб Сара води с леден поглед дъщеря си към олтара. В очите й имаше сълзи, а по врата и скулите — синини. Ще го кажа така: не й беше за последен път да я посиняват. — Матис пресуши чашата си и стана. — Но какво знам аз, клетият саам. Може да са били щастливи. Нали все някоя двойка трябва да е щастлива. Иначе защо хората непрекъснато се женят? Е, аз ще си вървя. След три дни в Косюн има сватба и ми поръчаха да доставя алкохола. Ще дойдеш ли?

— Аз ли? Не съм поканен.

— Тук покана не ти трябва, всички са добре дошли. Някога бил ли си на саамска сватба?

Поклатих глава.

— Непременно ела. Три дни купон. Хубава храна, загорели мадами и моята ракия.

— Благодаря, но ме чака работа.

— Каква? — засмя се той и си сложи шапката. — Ще дойдеш, Юлф. Три дни самота във Финмарк са по-самотни, отколкото си мислиш. Тишината прави нещо с хората, особено ако става дума за човек, живял в Осло.

Нещо ми подсказваше, че знае за какво говори. Само дето не можех да се сетя да съм му споменавал откъде идвам.

Излязохме. Еленът, едва на десетина метра от хижата, повдигна глава и ме погледна. После, сякаш осъзнал колко съм близо, отстъпи две-три крачки, обърна се и се отдалечи.

— Ти не каза ли, че почти всички северни елени в района са опитомени? — попитах.

— Нито един северен елен не е напълно опитомен. Но този също си има стопанин. Маркировката на ухото показва кой го е откраднал.

— Откъде идва щракането, което се чува, докато бяга?

— От сухожилие, което се плъзга по костта. Добре е аларма да предупреждава, ако съпругът се появи, нали? — Матис се разсмя гръмко.

Признавам, и на мен ми мина през ума, че еленът изпълнява ролята на куче пазач.

— Ще се видим на сватбата, Юлф. Венчавката е от десет. Лично ти гарантирам, че ще е хубаво.

— Благодаря, но едва ли ще дойда.

— Ще дойдеш, ще дойдеш. Чао, приятен ден и всичко най-хубаво. Ако тръгнеш занякъде, на добър час. — Той плю. Тежката храчка приведе един стрък пирен. Докато се клатушкаше към селото, Матис продължи да се смее. — Ако пък се разболееш — извика през рамо, — … бързо оздравяване!

Тик-так-тик-так.

Взирах се в хоризонта. Към Косюн. Възможно беше обаче да тръгнат в обход, през гората, и да ме нападнат в гръб.

Макар че си наливах по малко, пресуших първата бутилка за един ден. Не издържах дълго и още на следващия ден отворих втората.

Очите ми започнаха да се затварят. Умирах за сън. Накрая легнах и си казах, че сухожилието на северния елен ще ми сигнализира за приближаващи хора.

По едно време се разнесе звън на църковни камбани.

В началото не разбрах какво е. Вятърът довяваше глухи отгласи. После обаче — вятърът се усили — чух ясно и отчетливо, че бият камбани. Погледнах си часовника. Единайсет. Неделя ли беше? Реших оттук нататък да следя кой ден от седмицата е. Защото те щяха да дойдат в делничен ден. В работен ден.