Ю Несбё - Среднощно слънце

Момчето се почеса по рижата коса.

— Даа, при условие че се присъединиш към направлението „Люнген”.

— Няколко направления ли има?

— Да: „първородните” в Алта, лундбергианците в Южен Тромсьо, старолестадианците в Америка…

— И те ли ще горят в ада?

— Така казва дядо.

— Явно в рая ще се отвори доста свободно място. А замислял ли си се, че ако ти беше израснал с моя дядо, а аз — с твоя, ти щеше да си атеист, а аз — лестадианец? И тогава ти щеше да гориш в ада.

— Възможно е. Но за късмет ти ще гориш, Юлф, а аз — не.

Въздъхнах. Природата наоколо излъчваше пълна безметежност. Сякаш не само нямаше да се случи нищо, сякаш изобщо не беше възможно да се случи каквото и да било. Все едно неизменността е естественото състояние на нещата.

— Ей, Юлф?

— Да?

— Мъчно ли ти е за татко ти?

— Не.

Кнют спря.

— Не беше ли добър с теб?

— Беше, но децата забравят бързо.

— Това позволено ли е? — попита тихо той. — Да не тъгуваш за баща си?

Погледнах го.

— Да — прозинах се. Рамото ме болеше. Трябваше ми питие.

— Наистина ли си съвсем сам на този свят, Юлф? Абсолютно никого ли си нямаш?

Замислих се. Наложи ми се да се замисля. Господи.

Поклатих глава.

— Познай за кого си мисля, Юлф.

— За баща ти и за майка ти?

— Не. За Ристина.

Не го попитах как очаква да позная подобно нещо. Усещах езика си като изсушен сюнгер, но питието щеше да почака. Нека първо малкият си довърши изповедта и го изпратя да си върви. Кнют дори ми върна ресто.

— Коя е Ристина?

— В пети клас е. Има дълга руса коса. Сега е на летен лагер в Каутокейно. Всъщност и ние щяхме да ходим там.

— Какъв лагер има там?

— Ами лагер като лагер.

— И какво правите?

— Децата си играем — ако няма сбирки и проповеди. Сега Рогер ще предложи на Ристина да станат гаджета. И сигурно ще се целуват.

— Значи, целувката не е грях? — попитах.

Той наклони глава настрани и присви око.

— Не знам. Преди да тръгне, й казах, че я обичам.

— Просто така?

— Да. Ей така. — Той се наведе напред и прошепна прочувствено: — Обичам те, Ристина. — После ме погледна. — Сбърках ли?

— В никакъв случай — усмихнах се. — Тя какво ти отговори?

— „Много мило”.

— „Много мило”?

— Да. Ти как го тълкуваш, Юлф?

— Ами знам ли. Възможно е да се е стъписала. „Обичам” е много сериозна дума. Но е възможно и да иска да си помисли.

— Според теб имам ли шанс?

— Абсолютно.

— Въпреки белега?

— Какъв белег?

Той повдигна лепенката на челото си. По бледата кожа отдолу личаха не напълно зараснали шевове.

— Как пострада?

— Паднах по стълбите.

— Кажи й, че си се сбил със северен елен за територия. И, разбира се, си спечелил.

— Ти добре ли си? Абсурд е да ми повярва!

— Няма, защото това е шега. Но момичетата харесват момчета с чувство за хумор.

Той задъвка горната си устна.

— Нали не ме лъжеш, Юлф?

— Чуй ме. Ако с тази Ристина нещата не се получат, ще се появят други Ристини и други лета. Момичетата ще се бият за теб.

— Защо?

— Как защо?

Измерих го с поглед. Нисък ли беше за възрастта си? Струваше ми се доста слабичък за ръста си. Рижата коса и луничките може да не се котират високо сред дамите, но тези неща все пак са подвластни на модата и се променят.

— Ако питаш мен, ти си финмаркският Мик Джагър.

— Кой е Мик… как го каза?

— Джеймс Бонд.

— И него не го знам.

— Пол Маккартни? — опитах. Никаква реакция. — От „Бийтълс”. She loves you, yeah, yeah, yeah.

— Пееш фалшиво, Юлф.

— Не отричам.

Отворих вратичката на печката, пъхнах вътре един влажен парцал и после размазах полепналата мокра пепел по излъсканата от употреба мушка на винтовката.

— Защо не си на летния лагер?

— Тате отиде за риба, трябва да го изчакаме.

Някакво потрепване на устните му издаваше, че тук има нещо гнило, но реших да не го разпитвам. Погледнах мушката. Надявах се сега вече слънцето да не ме издаде, проблясвайки, докато се прицелвам.

— Да излезем навън — предложих.

Вятърът беше прогонил комарите. Седнахме на припек. Еленът ни видя и се отдалечи. Кнют си беше взел нож и пръчка, която да дялка.

— Ей, Юлф?

— Не е нужно при всеки въпрос към мен да споменаваш името ми.

— Добре, ама, Юлф?

— Да?

— Като си тръгна, ще се напиеш ли?

— Не — излъгах.

— Супер.

— Да не се тревожиш за мен?

— Просто ми се струва кофти да…

— … горя в ада?

Той се засмя. Вдигна пръчката и се опита да изсвири през зъби.

— Юлф?

— Да? — въздъхнах примирено.