Ю Несбё - Среднощно слънце

— Мммоля?

— Не, аз те моля да назовеш сума, която те устройва. Осем хиляди на месец?

Премигах объркано.

— Малко ти се виждат? Да ги направим десет? Плюс трийсет за евентуални мокри поръчки.

— Да не ме питаш дали…

— Добре, дванайсет. По дяволите, костелив орех си ти, Юн. Нищо. И това е достойно за уважение.

Дишах през носа. Той ме попита съгласен ли съм да поема работата по събирането на дълговете и ликвидирането на некоректни длъжници.

Преглътнах. Мислех.

Не исках такава работа.

Не исках и пари.

Но ми трябваха.

На нея й трябваха пари.

— Дванайсет… — казах. — Добре звучи.

Работата се оказа повече от елементарна.

Беше напълно достатъчно да вляза и да съобщя, че идвам от името на Рибаря — и парите веднага се появяваха на масата. Не се презорвах, така да се каже. През по-голямата част от времето киснех в задната стаичка на рибния магазин и плясках карти с Брюнхилсен, който винаги шмекеруваше, и с Бабанката — той пък все се фукаше колко добра работа му вършели неговите ротвайлери. Направих си сметката, че ако ми възложат две-три убийства, за една година ще събера парите за лечението. Надявах се да не стане твърде късно. Иначе човек свиква с всичко, включително с вонята на риба.

Един ден Рибаря заяви, че имал за мен доста сериозна задача: изисквала колкото дискретност, толкова и твърда ръка.

— Става дума за един тип. От много години купува спийд — поясни той. — Понеже не ми е нито приятел, нито роднина, нито подчинен, му давах на вересия. Никога не е имало проблеми, но напоследък почна много да бави плащанията.

Въпросният тип се казваше Космос — мъж на възраст, редовен пласьор на спийд в „Златната рибка” — кафяво кафене до пристанището. Прозорците бяха посивели от праха от натовареното движение по улицата и вътре рядко се навъртаха повече от трима-четирима души.

Схемата беше следната: клиентът влиза и сяда до съседната маса, а тя винаги е свободна, защото Космос си мята якето на един от столовете, а на масата слага списание. Самият той седи и решава кръстословица във вестник. Два пъти е печелил националното първенство по решаване на кръстословици. Клиентът пъха плик с пари в списанието на масата и отива в тоалетната. Връща се и си взема плика — на мястото на парите вътре има спийд.

Беше рано сутринта и в заведението заварих трима-четирима души. Седнах през две маси от Космос, поръчах си кафе и отворих на кръстословицата. Почесах се по главата с молив и се наведох напред.

— Извинявай?

Повторих го два пъти, преди Космос да вдигне очи от кръстословицата си. Носеше очила с оранжеви стъкла.

— Прощавай, но ми трябва „недобор” с четири букви. Първата е „д”.

— Дълг — каза той и пак сведе поглед.

— Правилно! Благодаря.

Престорих се, че попълвам в квадратчетата. Изчаках малко, отпих от блудкавата течност, която съвсем слабо докарваше на кафе, и се прокашлях:

— Много се извинявам. Ще те притесня само още веднъж и край. Не се сещам какво е „човек, който лови риба” с пет букви. Първата е „р”.

— Рибар — отвърна той, без да вдига глава, но видях как потръпна при произнасянето на думата.

— И последно: „инструмент” с три букви. Започва с „ч”.

Той избута настрани кръстословицата и ме погледна.

Адамовата му ябълка подскочи под небръснатата гуша. Усмихнах се със съжаление.

— Срокът за изпращане на кръстословицата изтича следобед. Сега се налага да изляза по работа, но ще се върна точно след два часа. Оставям списанието тук, за да попълниш отговора, ако се сетиш.

Спуснах се към пристанището, изпуших няколко цигари, мислих. Нямах представа каква е причината Космос да не си изплати дълга на Рибаря. А и не ме интересуваше. Не исках отчаяната му физиономия да се запечата в паметта ми. Беше ми достатъчно, че не можех да се отърся от малкото бледо личице върху възглавницата с избелял печат на болница „Юлевол”.

Върнах се. Космос седеше, привидно вглъбен в кръстословицата си. Разгърнах списанието и намерих вътре плик.

Рибаря потвърди, че сумата вътре покрива всичките му задължения, и ме похвали за добре свършената работа. Но каква полза? Бях говорил с лекарите. Прогнозите не бяха добри. Ако не се подложеше на незабавно лечение, тя нямаше да доживее до края на годината. Затова поисках да говоря с Рибаря и му казах истината: трябват ми пари назаем.

— Съжалявам, Юн, не мога да ти дам. Ти си мой подчинен. Нали знаеш принципите ми.

Кимнах. Но какво да правя, дявол да го вземе?