Ю Несбё - Среднощно слънце

— Какво е това? — посочи Кнют.

— Това ли? — посегнах към идентификационната плочка, която носех на ланец на врата си. — Името и ЕГН-то ми, гравирани върху метал, устойчив дори на ядрен взрив. Нося го, за да знаят кого са убили.

— И защо им е?

— За да знаят къде да изпратят скелета.

— Ха-ха — засмя се сухо той. — Това не се брои за виц.

Съскането на кафеника премина в предупредително клокочене. Налях в една от напуканите чаши, а Кнют вече беше преполовил втората си дебела филия с пастет. Започнах да духам черната, омазнена на повърхността течност.

— Какво е кафето на вкус? — поинтересува се Кнют с пълна уста.

— Първият път е най-кофти — отвърнах и отпих предпазливо. — Нахрани се, че стана време да се прибираш. Майка ти да не почне да се чуди къде се бавиш.

— Тя знае къде съм. — Той се облакъти на масата, сплеска с ръце бузите си и те се издуха пред очите му. — Разкажи ми виц.

Кафето беше страхотно, а чашата приятно сгряваше ръцете ми.

— Норвежец, датчанин и швед се обзаложили кой ще успее да се надвеси най-много от прозорец. Този знаеш ли го?

— Не. — Той свали ръцете си от масата и прикова в мен заинтригуван поглед.

— И така, тримата седнали на външния перваз. И неочаквано норвежецът спечелил.

Настъпи мълчание. Отпих от кафето. Съдейки по ококорените очи на Кнют, май очакваше продължение. Но това беше целият виц.

— Как така спечелил? — попита той.

— Не се ли сети? Паднал от прозореца.

— Значи, норвежецът е заложил на себе си?

— Много ясно.

— Не е ясно. Трябваше да уточниш в самото начало.

— Добре, но сега поне схвана смешката — въздъхнах. — Е, как ти се стори?

Той потърка с показалец луничавата си брадичка и се вторачи замислено в празното пространство. Изсмя се високо два пъти. После пак се вторачи замислено.

— Малко е кратък — отсече. — Но пък точно затова е забавен. Раз-два-три — и край. Смешен си е. — Той се засмя.

— Като каза край…

— Добре, ще си вървя. — Той стана. — Утре пак ще дойда.

— Защо?

— Заради лосиона за комари.

Изгледах го въпросително. Той взе ръката ми и я долепи до челото ми. Опипах челото си. На допир напомняше фолио с балончета: цялото в бабунки от ухапвания.

— Добре — кимнах. — Донеси ми лосион против комари. И бира.

— Бира ли? Щом искаш бира…

— … ще горя в ада, знам.

— … ще се наложи да се разходиш до Алта.

Сетих се за миризмата на вкиснат алкохол в работилницата на баща му.

— Ами тогава искам домашна ракия. От оная, от която пие татко ти. Откъде я купува?

Кнют отпусна тежестта на другия си крак.

— От Матис.

— Хм. Матис да не е един дребосък със съдрано шушляково яке?

— Същият.

Извадих банкнота от джоба си.

— Виж колко ще вземеш за тези пари. Остави си за сладолед. Ако яденето на сладолед не е грях, разбира се.

Той поклати глава и взе банкнотата.

— Чао, Юлф. И дръж вратата затворена.

— О, вътре няма място за повече комари.

— Не за да се пазиш от комари, а от вълци.

Шегуваше ли се?

След като той си тръгна, взех винтовката и я опрях върху перваза на прозореца. Погледнах през мерника и отместих плавно мушката наляво. Намерих гърба на Кнют, който се спускаше по пътеката. Продължих към горичката. Открих елена. В същия миг, сякаш ме беше усетил, той вирна глава. Доколкото знам, северните елени са стадни животни. Явно е бил прокуден. Като мен.

Седнах пред хижата да си допия кафето. От горещината и дима вътре ме заболя главата.

Погледнах си часовника. Напредваше неумолимо. Скоро щяха да станат сто часа. Откакто трябваше да съм мъртъв. Сто часа чист бонус.

Загледах се в горичката. Еленът се бе приближил.

Преди сто часа.

Всъщност всичко започна много по-рано. Както вече казах, сам не знам точно кога. Да речем, че е било преди година — в деня, когато Брюнхилсен дойде при мен в парка до Кралския дворец. Бях стресиран, току-що ми бяха съобщили за нейната болест.

Брюнхилсен беше рано оплешивял тип с обезобразен нос и тънък мустак. Беше работил за Хофман, преди Рибаря да наследи и Брюнхилсен, и цялото имущество на Хофман след смъртта му: тоест, търговията с хероин, жена му и луксозния му апартамент по Бюгдьой Але. Брюнхилсен ми съобщи, че Рибаря искал да говори с мен: да отида в рибния му магазин. И си тръгна.

Дядо обожаваше испанските пословици, които беше научил в Барселона, докато работел върху своята версия на „Саграда фамилия”. Най-често споменаваше една: „Вкъщи бяхме много народ и баба взе, че забременя.” Един вид: сякаш не ни стигаха ядовете, та ни сполетяха и още.