Ю Несбё - Среднощно слънце

— Не спира да върви, а никога не стига до вратата. Що е то?

— Това не е ли по-скоро гатанка?

— Да ти кажа ли отговора?

— Кажи го. Не се сещам.

Той заслони очи с ръка и ме погледна с присвити очи.

— Лъжеш, Юлф.

— Моля?

— Знаеш отговора.

— Така ли?

— Всички знаят отговора на тази гатанка. Защо все лъжете? Ще…

— Горим в ада?

— Да!

— Аз и кой друг?

— Тате. Чичо Уве. Мама.

— И майка ти ли лъже?

— Лъже за тате. Казва, че нямало защо да се страхувам. Сега е твой ред. Разкажи някой виц.

— Аз не съм много по вицовете.

Кнют простена и се оклюма, а ръцете му се размятаха вяло над пирена.

— Целиш се накриво, не знаеш нищо за яребиците, не си по вицовете. Изобщо можеш ли нещо?

— Чакай да помисля. — Загледах се в самотна птица, която кръжеше високо над нас.

Наблюдаваше зорко. Търсеше си плячка. Заради скованите, леко присвити крила ми заприлича на бомбардировач.

— Мога да се крия.

— Супер! — оживи се Кнют. — Тогава да играем на криеница. Кой ще жуми? Онче, бонче, счупено…

— Ти изтичай напред и се скрий, аз ще те търся.

Той направи три крачки и се закова намясто.

— Какво има?

— Казваш го само за да ме разкараш.

— Глупости.

— Пак лъжеш!

Свих рамене.

— Тогава да поиграем на мълчанка. Който проговори пръв, го гръмват в главата.

Малкият ме изгледа странно.

— Наужким — уточних. — Искаш ли?

Той кимна със стиснати устни.

— Начало! — обявих.

Продължихме да вървим. Околният пейзаж, от разстояние лъжовно еднообразен, всъщност непрекъснато се менеше. От меко нагъната и обрасла със зелен и ръждивочервен пирен земята ставаше камениста и сипаничава. А изведнъж — под светлината на слънцето, чийто жълтеникавочервен диск от пристигането ми бе изминал половин обиколка около мен — всичко наоколо сякаш пламна, все едно по полегатите склонове потече нажежена лава. И над всичко това — необятна небесна шир. Нямам представа защо небето ми се струваше много по-голямо тук; защо сякаш виждах как земята се огъва. Навярно заради недоспиването. Някъде прочетох, че дори две денонощия без сън са достатъчни да започнеш да халюцинираш.

Кнют крачеше напред с бойна, решителна луничава физиономия. Рояците комари се сляха в огромно ято, от което нямаше измъкване. Престанах да ги пляскам. Оставих ги да кацат по мен. Пробиваха кожата ми с хоботчетата си и ми инжектираха упойка. Действаха толкова милозливо, че реших да не им преча. Сега най-важното беше да не спирам и с всеки изминат метър да увеличавам разстоянието между мен и цивилизацията. Същевременно назряваше необходимостта да си начертая план.

Рибаря винаги намира когото търси.

Досега планът беше да не следвам никакъв план, защото Рибаря щеше да отгатне всеки логичен мой замисъл. Единственият ми шанс да оцелея беше да действам произволно. Да бъда толкова непредсказуем, че дори самият аз да не знам какъв ще бъде следващият ми ход. Но по-нататък щеше да ми се наложи да си създам ясна стратегия за действие. Ако изобщо успеех да я докарам до „по-нататък”.

— Часовник — обади се Кнют. — Отговорът на гатанката е часовник.

Кимнах. Беше само въпрос на време.

— Сега можеш да ме гръмнеш в главата, Юлф.

— Добре.

— Направи го, де!

— Защо?

— Ами за да се свършва по-бързо. Няма нищо по-лошо от куршум, който не знаеш кога ще те улучи.

— Бум.

— В училище тормозеха ли те, Юлф?

— Защо питаш?

— Ами защото говориш странно.

— Там, където съм отраснал, всички говорят странно.

— Олеле. Всички ли са ги тормозили в училище?

Досмеша ме.

— Добре де, малко ме тормозеха. Когато бях на десет, родителите ми починаха и аз се преместих при дядо ми, Басе — от източен в западен квартал. Другите деца ме наричаха Оливър Туист и източна отрепка.

— Но ти не си такъв.

— Благодаря.

— Ти си южна отрепка — разсмя се Кнют. — Ето ти още един виц. Вече изоставаш с три.

— Ще ми се да знаех откъде ги вадиш всички тези вицове, Кнют.

Той присви око и ме погледна.

— Ще ми дадеш ли да понося пушката?

— Не.

— Тя е на тате.

— Казах „не”.

Кнют въздъхна тежко и пак увеси нос, но бързо се разведри. Продължавахме да вървим. Той си тананикаше тихичко. Не бих се заклел, но ми звучеше като псалм. Прииска ми се да го попитам как се казва майка му — струваше ми се полезно да знам името й, като се върна в селото, ако, например, забравя къде се намира къщата й. По една или друга причина обаче не го попитах.

— Ето я хижата — посочи Кнют.