Ю Несбё - Среднощно слънце

— Ще ти платя за услугата.

— Глупости. — Тя върна кутията с патрони на мястото й, взе друга и я постави пред мен. — Според мен за Хюго ще е достатъчно да платиш само използваните боеприпаси.

— Къде е той?

— На риболов.

Явно въпросът ми беше неприличен, защото лицето й леко потръпна.

— Носиш ли си нещо за ядене? — попита тя.

Поклатих глава. Дори не се бях сещал за това. Всъщност колко пъти бях ял след бягството от Осло?

— Ще ти приготвя сандвич. Напазарувай си от бакалницата на Пирио. Кнют ще ти я покаже.

Пак излязохме навън. Жената си погледна часовника — навярно за да се увери, че не съм се задържал прекалено дълго в дома й, та да дадем на съседите повод за клюки. Кнют тичаше напред-назад из двора, ентусиазиран като куче преди разходка.

— До хижата има около половин час или малко повече — обясни жената. — Зависи колко бързо вървите.

— Хм… Не знам кога ще ми изпратят моята пушка.

— Задръж тази, колкото искаш. Хюго рядко ходи на лов.

Кимнах. Нагласих ремъка на винтовката на подходящата дължина и я метнах на рамо. На здравото си рамо. Плъзнах поглед към селото. Опитах се да измисля думи за сбогом. Тя леко наклони глава — така правеше и синът и — и отметна няколко кичура от лицето си.

— Май не ти харесва особено, а?

Явно физиономията ми е издавала объркване, защото тя се засмя и високите й скули леко почервеняха.

— Питам за Косюн. За къщите ни. Преди е било хубаво. Преди войната. Но когато през 1945-а дошли руснаците и немците хукнали да бягат, по време на отстъплението опожарили всичко до основи. Всичко с изключение на църквата.

— Тактиката на опожарената земя.

— И на хората им трябвали къщи. Затова строили бързо. И грозно.

— О, не е чак толкова грозно — излъгах.

— Напротив — засмя се тя. — Къщите са грозни. Но не и обитателите им.

Гледах белега й.

— Вярвам ти. Е, Кнют, да вървим. Благодаря — протегнах й ръка.

Този път тя я стисна. Нейната беше силна и топла подобно на гладък, напечен от слънцето камък.

— Бог да те пази — пожела ми тя.

Погледнах я. Добронамереността й ми се стори искрена.

Бакалницата на Пирио се помещаваше в сутерена на една от къщите. Вътре цареше мрак и Пирио дойде чак след като Кнют три пъти я извика по име. Беше едра, пълна и носеше забрадка. Имаше писклив глас:

Jumalan terve.

— Моля? — не разбрах.

Тя се извърна и погледна Кнют.

— Господ здраве да ти дава — преведе момчето. — Пирио говори на фински, но знае норвежките имена на продуктите.

Започнах да изреждам какво ми е нужно и продавачката сваляше стоките една по една от рафтовете зад тезгяха. Кюфтета в сос — консерва. Рибени кюфтета — консерва. Салам. Сирене. Хляб.

Явно смяташе наум, защото, след като приключих с продуктите, тя просто написа някакво число на една бележка и ми я показа. Чак сега съобразих, че трябваше да извадя няколко банкноти от паласката още преди да вляза. И тъй като нямах желание да афиширам с каква значителна сума се разхождам из селото — близо сто и тринайсет хиляди крони, — застанах гърбом към момчето и към продавачката и разкопчах двете най-долни копчета на ризата си.

— Не можеш да пишкаш тук, Юлф — обади се Кнют.

Извърнах се наполовина към него.

— Пошегувах се — засмя се той.

Подадох стотачка на Пирио, а тя размаха безпомощно ръце — нямала да ми върне ресто.

— Никакъв проблем — уверих я. — Бакшиш.

Тя отговори нещо на грубо звучащия си непонятен език.

— Настоява да купиш още продукти за другите пари — преведе Кнют.

— В такъв случай е добре да си запише колко има да ми връща.

— Тя ще запомни. Хайде, ела.

Кнют тичаше пред мен по пътеката. Пиренът се триеше в прасците му, а комари жужаха около главите ни. Финмаркското плато.

— Юлф?

— Да?

— Защо имаш толкова дълга коса?

— Защото не съм я подстригвал.

— Ааа…

Двайсет секунди по-късно:

— Юлф?

— Мхм?

— Нито дума ли не знаеш на фински?

— Нито дума.

— А на саамски?

— Пак същото.

— Само норвежки ли знаеш?

— И английски.

— В Осло има ли много англичани?

Примижах срещу слънцето. Ако в момента наближаваше обяд, значи, вървяхме на запад.

— Не — отговорих. — Просто английският е международен език.

— Аха. И дядо така казва. Според него норвежкият бил езикът на разума, а саамският — на сърцето, финският пък бил свещен.

— Щом дядо ти го казва, значи, така е.

— Юлф?

— Да?

— Сетих се един виц.

— Да го чуем.

Кнют спря, изчака да го настигна и продължи редом с мен.