Ю Несбё - Среднощно слънце

Погледнах смачканата дреха в лявата си ръка.

— Не намерих одеяло — оправдах и се й я подадох.

— И нищо друго за ядене освен нафора. — Тя разгъна тежката бяла дреха и я огледа щателно.

— Съжалявам. Ще платя за…

— Дано да ти се е усладила — със или без благословия. Само че следващия път, ако обичаш, не плюй върху областния ни управител.

Не съм сигурен усмивка ли видях, но белегът на горната устна леко се надигна. Без да каже нищо повече, тя се обърна и влезе в ризницата.

Взех си чантата и прескочих преградата около олтара.

— Къде отиваш? — попита ме момчето.

— Навън.

— Защо?

— Как така защо? Защото не живея тук.

— Мама само се прави на сърдита.

— Поздрави я от мен.

— А ти кой си? — обади се тя. Връщаше се при олтара.

— Юлф — вече почвах да свиквам с новата си самоличност.

— И по каква работа си дошъл в Косюн, Юлф? — Тя изцеди парцала над кофата.

— На лов.

Съобразих, че в толкова малко селце е най-благоразумно да се придържам към една и съща версия.

Тя закрепи парцала към дългата дръжка.

— Какво ще ловуваш?

— Яребици — пробвах да налучкам. Живеят ли яребици толкова далеч на север? — Или каквото и да е с пулс — добавих.

— Тази година мишките и лемингите са кът.

Засмях се.

— Имах предвид малко по-големи животни.

Тя повдигна вежда.

— А аз — че няма яребици.

Настана мълчание.

Накрая го наруши Кнют:

— Когато мишките и лемингите не достигат, хищниците нападат яребичите яйца.

— А, сега разбирам — кимнах.

Потният ми гръб лепнеше. Имах нужда да се изкъпя и да си изпера ризата и паласката. И якето.

— Все ще се намери по какво да стрелям. Проблемът по-скоро е, че малко съм подранил. Ловният сезон започва чак следващата седмица. Е, дотогава ще използвам времето за аклиматизация.

Надявах се Матис да ми е дал вярна информация.

— Вие, южняците, с вашите сезони — пренебрежително изсумтя жената. — Много държите да има строг регламент кога ще се ловува и кога — не. — Тя прокара парцала по мястото, където бях подремнал, толкова отривисто, че гумената дръжка изскърца. — По нашите земи хората ловуват за прехрана. Когато нямат нужда от дивечово месо, не ходят на лов.

— А случайно да знаете къде в селото мога да отседна?

Тя спря да мие и се облегна на дръжката.

— Ами просто почукай на някоя врата и ще те подслонят.

— Има ли значение на коя?

— Не. Но в момента малко хора са си вкъщи.

— А, да. — Погледнах Кнют. — Заради лятната ваканция.

Жената поклати глава с усмивка.

— Заради лятната паша. Всички, които гледат северни елени, бивакуват на палатки и каравани до пасищата долу покрай брега. Други пък са на риболов. А мнозина отидоха на църковния събор в Каутокейно.

— Ясно. Имате ли възможност да ме подслоните у вас? — Забелязах колебанието й и побързах да добавя: — Ще ви платя добре. Много добре.

— Никой от тукашните няма да ти вземе пари. Но мъжът ми не си е вкъщи и не е прилично.

Не е прилично? Гледах полата й. Дългата й коса.

— Разбирам. Знаете ли къде мога да намеря къща, която да не е толкова… централно разположена? Да се намира на тихо, спокойно място. И да се открива хубава гледка. — С добра видимост, та да забележа отдалече, ако някой приближава — имах предвид всъщност.

— Щом ще ходиш на лов, отседни в ловната хижа. Всички я използват. Малко е отдалечена и е тясна и спартански обзаведена, но там със сигурност ще се чувстваш на спокойствие. А гледка се открива към четирите посоки на света.

— Звучи идеално.

— Кнют ще те заведе до там.

— О, няма нужда, сам ще намеря…

— Не! — извика момчето. — Моля те!

Пак го погледнах. Лятна ваканция. Всички са някъде. От скука е дошъл с майка си, докато тя чисти. Най-сетне се случва нещо интересно.

— Добре, съгласен съм. Тръгваме ли?

— Да!

— Само се чудя… — обади се тъмнокосата жена и натопи парцала в кофата — … с какво ще стреляш. В тази малка чанта, така като я гледам, няма ловна пушка.

Впих поглед в чантата ми, сякаш я измервах, за да преценя дали да се съглася с жената.

— Забравих си пушката във влака. Обадих се да съобщя и обещаха да ми я изпратят по автобуса до два-три дни.

— Но нали ти трябва оръжие, с което да се упражняваш — тя се усмихна — преди началото на сезона.

— Ами…

— Ще ти услужа с пушката на мъжа ми. Изчакайте ме отвън. Ей сега приключвам.

Ловна пушка? Защо пък не, дявол да го вземе? И понеже нито едно от изреченията не завършваше въпросително, само кимнах и тръгнах към вратата. Зад гърба си чух ускорено дишане и забавих крачка. Момчето настъпи обувката ми.