Ю Несбё - Среднощно слънце

— Не съм.

Е, бях чел нещичко за този шведски свещеник от миналия век, изкоренил разврата и порока сред местните, но определено не познавах учението му в подробности и всъщност си мислех, че старомодните му идеи вече са отживелица.

— Ти не си ли лестадианец? — попита ме Кнют. — Значи, ще гориш в ада.

— Кнют!

— Какво? Дядо казва така! А той ги разбира тези работи, нали е бил странстващ проповедник в цяла Финландия и северен Тромс.

— Дядо ти казва и друго: не бива да натрапваш религията си на хората. — Майката ме изгледа извинително. — Понякога Кнют става малко напорист. От Осло ли си?

— Там съм роден и израснал.

— Семейство имаш ли?

Поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Моля?

— Поколеба се — усмихна се тя. — Да не си разведен?

— Тогава със сигурност ще гориш в ада! — извика Кнют и размърда пръсти, изобразявайки пламъци.

— Не съм разведен — уточних.

Забелязах, че тя ме поглежда някак изпитателно.

— Самотен ловец далеч от дома, а? Иначе с какво се занимаваш?

— Изпълнител на поръчки — отвърнах.

Някакво движение горе привлече вниманието ми. За миг зърнах мъжко лице, после завесите се спуснаха.

— Преди няколко дни напуснах. Опитвам се да си намеря нещо ново.

— Нещо ново — повтори тя. Прозвуча като въздишка.

— А ти чистиш, така ли? — попитах, колкото да не мълча.

— Мама е клисарка — обади се Кнют, — дядо казва, че би могла да наследи свещеника. Ако беше мъж, де.

— Нали е позволено да ръкополагат жени за свещенички?

— Жена свещеничка в Косюн? — разсмя се тя.

Малкият продължаваше да гъне длани като огнени езици.

— Тук живеем ние. — Тя свърна към малка къща без завеси.

На двора, върху газобетонни блокчета, стоеше волво без гуми, а отстрани — работна количка с две ръждясали джанти вътре.

— Това е колата на татко — осветли ме Кнют. — А тази е на мама — посочи фолксваген „Бийтъл”, паркиран на сянка вътре в отворения гараж.

Влязохме и къщата — вратата стоеше отключена. Домакинята ме въведе в дневната и отиде да намери пушката. Останах в стаята с Кнют. Обзаведена скромно, дневната беше спретната, чиста и подредена, с масивни мебели, но без телевизор или стереоуредба. Не видях стайни растения. На стената висяха изображение на Христос с овца в ръце и една-единствена сватбена снимка.

Приближих се. Жената на снимката несъмнено беше моята домакиня. В булчинската рокля изглеждаше хубава, направо красива. Младоженецът беше висок и широплещест. Усмихнатото му, но въпреки това сурово, недружелюбно лице ми заприлича на мярнатото преди малко зад завесата.

— Ела, Юлф!

Тръгнах по посока на гласа. Прекосих коридор и влязох през отворена врата в работилница. Неговата работилница. Дърводелски плот с ръждясали автомобилни чаркове, изпотрошени играчки, явно отдавна зарязани тук, и още куп недовършени начинания.

Жената беше намерила няколко кутии с патрони и ми посочи гладкоцевна ловна пушка, окачена на гвоздей на стената — толкова нависоко, че тя не я стигаше. До пушката висеше винтовка. Подозирах, че ме остави да изчакам в дневната, за да поразтреби преди това в работилницата. Забелязах кръгчета от бутилки. Не ми убягна и миризмата на вкисната ракия, на спирт и цигари.

— Имаш ли патрони за винтовката? — попитах.

— Да, но нали ще стреляш по яребици?

— С винтовката предизвикателството ще е по-голямо — протегнах се и я свалих от гвоздея. Прицелих се през прозореца. Завесите на съседната къща се разлюляха. — Пък и няма да ми се налага да вадя сачмите от дивеча. Как се зарежда?

Тя ме погледна изпитателно, явно несигурна дали се шегувам. После ми показа. Знаейки какво работя, човек би си помислил, че съм експерт по оръжията, но всъщност умея да боравя единствено с пистолет. Тя постави пълнителя, показа ми как да заредя винтовката и обясни, че била полуавтоматична — законът не ми позволявал да държа повече от три патрона в пълнителя и един в патронника.

— Разбира се — кимнах и се прицелих наужким.

В оръжията ми харесва звукът на смазан метал, на прецизно инженерно изкуство. Нищо друго.

— Вземи и това. Може да ти потрябва.

Обърнах се. Тя ми подаде бинокъл — „Б8”, съветски военен бинокъл. Навремето дядо ми се бе сдобил с такъв по тайни канали — трябваше му да разглежда детайлите по църковните сгради. От него знам, че преди и по време на Втората световна война цялата качествена оптика се произвеждала в Германия. След като превзели източната част, руснаците веднага откраднали промишлените тайни на немците и започнали да изработват по-евтини, но адски сполучливи копия. Как ли този „Б8” бе попаднал тук? Оставих винтовката и погледнах през него. Към къщата с мъжкото лице. Сега там нямаше никого.