— Може все пак да намерим решение на проблема ти. Имам поръчка.
О, проклятие.
Рано или късно щеше да се случи, но се надявах да е късно, тоест, след като съм изкарал необходимата сума и съм напуснал.
— Нали имаш един лаф: първият път е най-кофти. Е, извади късмет. Че не ти е за пръв път, искам да кажа.
Опитах се да се усмихна. Той нямаше откъде да знае, че не съм убил Туралф; че пистолетът, регистриран на мое име, беше малокалибрен патлак от спортен магазин. На Туралф му трябваше за някаква работа, но не можеше да си го купи, защото беше лежал в затвора като дисидент в Източна Германия. И аз — който никога не съм бил арестуван, нито за пласиране на хашиш, нито за каквото и да било — му направих услуга и купих пистолета срещу скромно възнаграждение. И после не съм искал да ми го връща. Колкото до парите, които се бях опитал да изкопна от него, за да платя за лечението й — отдавна ги бях отписал. Туралф, сдуханият, надрусан нещастник, беше направил точно това, за което говореха обстановката и трупът: беше се самоубил.
И така, нямах принципи. Нямах и пари. Но нямах и кръв по ръцете си.
Все още не.
Трийсет хиляди бонус.
Голяма крачка напред към целта.
Сепнах се от съня си. Бабунките от ухапванията сълзяха и лепнеха по вълненото одеяло. Но не това ме бе събудило. Жален вой бе нарушил тишината в платото.
Вълци? Те вият срещу луната през зимата, а не срещу шибаното слънце, което упорито стои горе на изпепеленото безцветно небе? „Сигурно вие куче”, помислих си. Дали саамите пасат северните си елени с кучета, които да ги пазят?
Завъртях се в тясното легло. Забравих за натъртеното си рамо, изругах и се катурнах обратно. Воят сякаш идваше отдалече, но можех ли да съм сигурен? През лятото звуците се разнасят по-бавно и заглъхват на по-късо разстояние, отколкото през зимата. Дали животното не се намираше съвсем наблизо?
Затворих очи, но знаех, че няма да ме хване сън.
Затова станах, взех бинокъла и надникнах през един от малките прозорци. Плъзнах бавно бинокъла от ляво надясно и обследвах целия хоризонт.
Нищо.
Само тик-так-тик-так.
Кнют ми донесе безцветен, лепкав, гъст лосион с отвратителна миризма. Да не съдържаше напалм? Същото се запитах и за двете бутилки прозрачна, смърдяща на спирт течност, които Кнют бе купил от Матис. Нямаха етикет и бяха запушени с коркови тапи. Сутринта донесе повече слънце, но и вятър, който свирукаше в кюнеца на печката. Сенките на облаците се плъзгаха по безлюдния, еднообразно нагънат пейзаж подобно на стада северни елени, за секунди оцветяваха блудкаво резедавата растителност в тъмнозелено, угасяваха слънчевите отражения в далечните езерца и проблясъците в миниатюрни кристали по голите скали. Наподобяваха внезапно зазвучал, нисък басов тон в песен с висока тоналност. Но така или иначе, песен в минорна гама.
— Мама поръча да те поканя на сбирката в молитвения дом. — Момчето седеше срещу мен.
— Благодаря — погалих бутилката.
Само я подуших и пак я запуших с корковата тапа, без да отпия. Любовна игра преди същинската част. Колкото повече отлагаш удоволствието, толкова по-хубаво е после. Или по-лошо — зависи от гледната точка.
— Тя смята, че можеш да бъдеш спасен.
— А ти на друго мнение ли си?
— Да.
Станах и надникнах навън. Еленът се беше върнал. Сутринта го видях и с изненада установих какво облекчение изпитвам. Вълци. Мислех, че в Норвегия вече няма вълци.
— Дядо проектираше църкви. Беше архитект, но не вярваше в Господ. Смяташе, че със смъртта всичко свършва. И аз мисля като него.
— И в Христос ли не е вярвал?
— Щом не е вярвал в Бог, значи не е вярвал и в Божия син.
— Ясно — кимна Кнют. — И той ще гори в ада.
Позасмях се.
— Ако е така, значи вече гори от доста време. Почина още когато бях на деветнайсет. Не ти ли се струва малко несправедливо? Дядо Басе беше свестен човек. Помагаше на хора в беда, а същото не важи за голяма част от познатите ми християни. Ако можех да съм поне наполовина толкова свестен човек, колкото беше дядо…
Премигах. Очите ми засмъдяха. Пред тях затанцуваха бели точици. Да не би яркото слънце да е увредило роговицата ми? Все едно ме заслепяваше блестящ сняг.
— Моят дядо пък казва, че не е достатъчно да живееш праведно, Юлф. В момента твоят дядо гори в ада, а скоро ще дойде и твоят ред.
— Хм… И какво твърдиш? Че ако отида на тази сбирка и повярвам в Христос и Лестадиус, ще отида в рая, дори да не помогна на нито един човек в беда?
Читать дальше