Ю Несбё - Среднощно слънце

Сега, от дистанцията на изминалото време, аз, разбира се, се питам защо просто не застрелях Густаво, след като той ми даде парите и дрогата, заровени в сандъка с въглищата в килера. Нищо не ми пречеше да изгася осветлението и да го гръмна отзад в главата. Тогава Рибаря щеше да си получи трупа, а аз — не само половината, а всички пари. И нямаше да ми се налага непрекъснато да треперя Густаво да не вземе да изникне отнякъде. За удивително изобретение като човешкия ум това би трябвало да е елементарно изчисление. И беше елементарно. Аз обаче предпочетох да не му изпращам куршум в главата. Знаех, че половината от парите му трябват, за да може да избяга и да живее инкогнито. Аз съм жалък страхливец, който заслужава всички гадости, които му е отредила съдбата.

Ана обаче не ги заслужаваше.

Ана заслужаваше нещо по-добро.

Ана заслужаваше да живее.

Щрак.

Отворих очи. Еленът избяга.

Задаваше се човек.

Наблюдавах го през бинокъла.

Вървеше със залитане и изглеждаше толкова нисък и с толкова криви крака, че пиренът го брулеше в слабините. Оставих винтовката.

Човекът стигна до хижата, свали си шутовската шапка и избърса потта от челото си. Усмихна се.

— Една леденостудена виидна ще ми дойде добре.

— Май нямам… как го каза?

— Саамска ракия. Отлично качество. Имаш две бутилки. Вдигнах рамене, влязохме, отворих едната бутилка.

Налях бистър алкохол на стайна температура в две чаши.

— Наздраве. — Матис вдигна едната.

Не казах нищо, само изгълтах отровата на екс.

Той последва примера ми. Избърса си устата.

— Ммм… екстра — протегна празната си чаша.

Налях му.

— Да не си проследил Кнют?

— Знаех, че алкохолът не е за баща му, затова исках да се уверя, че малкият няма да го изпие. Човек трябва да е отговорен — той се ухили, от горната устна, между жълтите му предни зъби, потече кафява течност. — Тук, значи, си се настанил.

Кимнах.

— Как върви ловът?

Вдигнах рамене.

— Тази година мишките и лемингите са кът, затова и яребиците не са много.

— Имаш винтовка. А във Финмарк дивите северни елени са малко.

Отпих от чашата. Вкусът наистина беше ужасен — макар първото питие вече да беше парализирало вкусовите ми рецептори.

— Мислих, Юлф. Какво търси човек като теб в малка хижа в Косюн? Не ходиш на лов. А и на почивка не си дошъл — иначе щеше да ми кажеш. Е, защо си тук?

— Според теб ще се разваля ли времето? — Долях му. — Дали вятърът ще се усили?

— Прощавай за любопитството, но май бягаш от нещо. От полицията ли? Да не дължиш пари?

Прозинах се.

— Как разбра, че алкохолът не е за бащата на Кнют?

Той сбърчи ниското си широко чело.

— За Хюго ли?

— Да. В работилницата му вони на алкохол. Не е въздържател.

— Влизал си в работилницата му? Леа ли те пусна?

Леа. Казваше се Леа.

— Теб, безбожника? Е, щом… — внезапно той млъкна, лицето му грейна, наведе се напред и през смях ме тупна по натъртеното рамо. — Сетих се каква е работата! Дошъл си тук заради жена! Навърташ се около чужди булки и някой ревнив съпруг те е подгонил, така ли е?

Разтърках рамото си.

— Откъде разбра?

Матис посочи присвитите си очи.

— Ние, саамите, сме деца на земята. Вие, норвежците, следвате пътя на разума, а ние сме примитивни шамани, които не разбират, но усещат, прозират.

— Леа просто ми услужи с тази винтовка, докато мъжът й се върне от риболов.

Матис ме гледаше. Челюстите му предъвкваха кръгообразно. Пак отпи от чашата.

— Значи, смятай я за подарък.

— Как така?

— Попита откъде съм разбрал, че алкохолът не е за Хюго. Разбрах, защото той няма да се прибере от риболова. — Отпи нова глътка. — Намерили са шапката му дъждобранка, сутринта го съобщиха. Леа не ти ли каза? Явно е пропуснала. Вече две седмици се молят за Хюго. Лестадианците вярват в неговото спасение, независимо от бурята в морето. Всичко друго е богохулство.

Кимнах. Това явно е имал предвид Кнют с думите, че майка му лъже за баща му; навярно го уверява колко неоснователно се бои за татко си.

— Вече могат да спрат — продължи Матис. — Защото Господ им изпрати знак.

— И издирвателният екип е открил шапката му сутринта?

— Издирвателен екип? — разсмя се Матис. — О, те прекратиха акцията още преди седмица. Един рибар видял шапката да се носи по водата на запад от Васьоя. Тукашните рибари пишат имената си от вътрешната страна на шапките — поясни Матис в отговор на въпросителната ми физиономия. — Шапките плуват по-умело от рибарите. Така близките поне разбират какво се е случило.