Ю Несбё - Среднощно слънце

— Опитах се — разхлабих кукичката на едната въдица. — Не успях.

— Не успя да създадеш семейство ли?

— Не успях да го опазя. Както навярно разбираш, не съм човек, на когото може да се разчита.

— Слушам те внимателно, Юлф, но не съм сигурна дали думите ти са истина. Какво се случи?

Освободих блесната.

— Защо продължаваш да ме наричаш Юлф?

— Така ми се представи. Значи, това ти е името. Освен ако не си избереш друго. Би трябвало всеки да има правото да си сменя името от време на време.

— А ти колко дълго се казваш Леа?

Тя присви око.

— Да не би да питаш жена на колко е години?

— Не исках да…

— На двайсет и девет.

— Хм. Леа е хубаво име, нямаш причини да…

— Означава „крава” — прекъсна ме тя. — Искам да се казвам Сара. Означава „принцеса”. Но според татко не вървяло да се казвам Сара Сара. Затова от двайсет и девет години ме наричат крава. Е, какво ще кажеш?

— Ами… — замислих се. — Муу?

Тя първо ме изгледа невярващо. После прихна с нейния гърлен смях, който ме заливаше на вълни. Кнют се обърна към нас.

— Какво стана? Да не разказа виц?

— Да — кимна майка му, без да ме изпуска от очи. — Много смешен виц.

— Искам да го чуя!

— По-късно. — Тя се наведе към мен. — Та, какво стана?

— Ами какво — хвърлих въдицата. — Закъснях.

— За какво? — смръщи чело тя.

— Да спася дъщеря ми. — Водата беше съвсем прозрачна и виждах как искрящата блесна потъва все по-надълбоко. Накрая изчезна в зелено-черните глъбини. — Събрах парите, но тя вече беше изпаднала в кома. Почина три седмици след като намерих средства за лечение в Германия. Дори и то едва ли щеше да я спаси — заболяването й вече беше твърде напреднало. Поне така казаха лекарите. Но работата е там, че не се справих със задачата си. Провалих се. Това е постоянно повтарящ се рефрен в моя живот. Но не съм допускал, че няма да… че дори когато…

Подсмръкнах. Май не биваше да си събличам якето — все пак бяхме кажи-речи на Северния полюс. Усетих нещо върху ръката си. Косъмчетата настръхнаха. Докосване. Не си спомням кога за последно ме бе докосвала жена. Преди няма и двайсет и четири часа, съобразих. Проклето да е това място, проклети да са тези хора, проклето да е всичко!

— Затова си откраднал онези пари, нали?

Вдигнах рамене.

— Откраднал си ги заради дъщеря ти, при целия риск да те убият, ако те намерят.

Изплюх се от лодката, та най-после да видя как нещо нарушава проклетата гладка повърхност.

— От твоите уста звучи направо героично. Но истината е друга: забавих се фатално и не успях да спася дъщеря си.

— Така или иначе е било прекалено късно, нали и лекарите са го казали.

— Да, но нямаше откъде да знаят със сигурност. Никой не знае със сигурност. Нито аз, нито ти, нито духовникът, нито атеистът. Затова вярваме. Вярваме, защото е по-леко, отколкото да си дадем сметка, че долу, в бездната, ни чака само едно: мрак. Студ. Смърт.

— Наистина ли мислиш по този начин?

— А ти наистина ли мислиш, че Райските порти съществуват? Че там чака свети Петър? Всъщност не, ти не вярваш в това, в това вярва секта, около десет хиляди пъти по-голяма от твоята. Нейните последователи вярват в светци. Убедени са, че който не вярва в тяхната религия, отива в ада. Да. Според католиците вие, лутераните, ще идете в пъкъла. А вие вярвате, че това ще се случи с тях. Извадила си небивал късмет да се родиш сред правоверни до Северния полюс вместо в Италия или Испания. Тогава пътят към спасението щеше да е дълъг.

Забелязах, че въдицата е отпусната, и я дръпнах. Тя се опъна, явно се беше закачила за нещо. Тук сигурно беше плитко. Дръпнах по-силно, въдицата се откачи.

— Гневен си, Юлф.

— Гневен? Направо съм бесен. Ако твоят бог съществува, защо си играе по този начин с хората, защо позволява някои да се родят, за да страдат, а други — да тънат в охолство? Едни да намерят вярата, която ще ги спаси, а други — повечето — никога да не чуят Божието слово? Защо… защо трябваше…

Проклета настинка.

— … да взема дъщеря ти? — довърши тихо Леа.

Премигах.

— Долу няма нищо освен мрак, смърт и…

— Риба! — извика Кнют.

Обърнахме се към него. Вече навиваше макарата. Леа потупа ръката ми и се облегна на перилата.

Вторачихме се във водата. Очаквахме уловът всеки момент да се появи. Кой знае защо, в ума ми изплува жълта шапка дъждобранка. И изведнъж ме обзе предчувствие. Не, беше повече от предчувствие. Твърда увереност: Йони ще се върне.

Затворих очи. Вече виждах съвсем ясно как Йони ще се върне. Знаеше, че още съм тук.