Ю Несбё - Среднощно слънце

— В принудителен брак.

— Кой ви е принудил?

— Ситуацията. — Тя пак се огледа за Кнют.

— Ти си била…

— Да: бях бременна.

— Добре, твоята религия не е особено толерантна към извънбрачните деца, но Хюго не е израснал в семейство на лестадианци, нали?

Тя поклати глава.

— Принудиха ни ситуацията и татко. Тези две неща. Заплаши да ме отлъчи от общността, ако не направя каквото поиска. Да те отлъчат, означава да нямаш нито един близък, да останеш съвсем сам, разбираш ли? — Тя закри устата си с ръка. Първоначално помислих, че се опитва да прикрие белега на устната си. — Виждала съм какво се случва с…

— Разбирам…

— Не, не разбираш, Юлф. Не знам защо изобщо разказвам това на чужд човек.

Чак сега чух плача в гласа й.

— Навярно именно защото съм чужд.

— Сигурно — подсмръкна тя. — И ще си тръгнеш оттук.

— Баща ти как принуди Хюго да се ожени за теб, при положение че той не е член на общност, от която да го изключат?

— Заплаши да го обвини в изнасилване, ако не се ожени за мен.

Мълчаливо я изгледах.

Тя се изправи, изопна гръб, вдигна глава и плъзна поглед над езерото.

— Да, омъжих се за човека, който ме изнасили, когато бях на осемнайсет. И износих детето.

Студен писък от сушата. Обърнах се. Голям корморан пикира стръмно и прелетя ниско над водата.

— Защото така тълкувате Светото писание?

— У нас един-единствен човек тълкува Светото писание.

— Баща ти.

Тя сви рамене.

— В онази злополучна вечер се прибрах и казах на майка, че Хюго ме е изнасилил. Тя ме успокои, но ме посъветва, че най-добре било да не се вдига шум. Какво добро можело да произтече от това, да осъдим потомък на Елиасен за изнасилване? После обаче, като разбра, че съм бременна, реши да говори с татко. Първата му реакция беше да пита молили ли сме се на Господ да не забременея. После настоя с Хюго непременно да се оженим.

Леа преглътна. Направи пауза. Досетих се, че не го е споделяла с мнозина. Навярно — с абсолютно никого. Че за пръв път след погребението й се удава възможност да изрече нещата на глас.

— Татко отиде при стария Елиасен — продължи тя. — И бащата на Хюго, и моят баща са влиятелни фигури в селото — всеки посвоему. Елиасен-старши осигурява на хората работа в морето, а баща ми ги теши с Божието слово и облекчава душевните им терзания. Татко заплашил Елиасен, че ако не се съгласи да се оженим, без проблеми ще убеди хора от общността да свидетелстват, че са чули едно-друго във въпросната вечер. Старият Елиасен отвърнал, че няма нужда да го заплашва. Аз съм била отличен избор — тъкмо съм щяла да укротя Хюго. Двамата решили как ще стане и така и стана.

— Как… — започнах, но ме прекъсна нов писък. Този път не беше птица.

Викаше Кнют.

Двамата с Леа скочихме.

Рибаря винаги намира каквото търси.

Нов вик. Хукнахме в посоката, от която бе долетял гласът. Пръв стигнах до билото на островчето. Видях момчето. Обърнах се към Леа. Тичаше с вдигната пола.

Добре е!

Застанал на стотина метра от нас, Кнют се взираше в нещо сред камъните.

— Какво е това? — подвикнах.

Той посочи нещо черно, което вълните леко плискаха. Усетих миризмата. Миризма на леш.

— Какво е? — Леа застана до мен.

И аз посочих.

— Смърт и разложение — промърмори тя.

Понечи да се спусне към Кнют, но аз я спрях.

— По-добре стой тук, а аз ще сляза да проверя.

— Няма нужда. И оттук виждам какво е.

— И… какво е?

— Мъртъв тюлен.

Гребяхме към къщи.

Цареше пълна тишина, чуваха се само меките приплясквания на веслата при изваждането им от водата. Капките блестяха като диаманти под полегатата слънчева светлина.

Седях отзад в лодката и гледах как майка и син гребат. Тананиках си наум „Бавно вървим през града”. Бяха като един организъм. Кнют — с дълбоко съсредоточена физиономия — се опитваше да държи тялото си изправено, да използва гърба и хълбоците и да поддържа зряло, спокойно и равномерно темпо с тежките гребла. Майка му седеше зад гърба му и го следваше. Стараеше се да гребат в синхрон. Мълчаха. Вените и жилите се издуваха и играеха под кожата на ръцете й. Тя надничаше през рамо да провери дали курсът е правилен и отмяташе встрани черната си коса. Кнют, естествено, даваше вид, че нехае дали ще ме впечатли, ала погледът му казваше друго. Издадох напред долната си устна и кимнах одобрително. Той се престори, че не забелязва, но загребванията му добиха още мощ.

С помощта на въже, прикрепено към скрипец, изтеглихме лодката в хелинга по дървените релси. Стана удивително лесно. Замислих се за неизчерпаемата човешка изобретателност и способност за оцеляване. И за общочовешката склонност към насилие — когато въпросът е на живот и смърт.