Ю Несбё - Среднощно слънце

Тръгнахме по чакълестия път към селото. До телеграфния стълб, там, където започваше пътеката, спряхме. Върху афиша за концерта на естрадната група се беше наслоил още прах.

— Довиждане, Юлф — каза тя. — Беше ми много приятно да прекараме известно време заедно. Лек път до вкъщи и лека нощ.

— Довиждане — усмихнах се.

Тези хора тук, на север, винаги се сбогуват много обстойно. Навярно защото разстоянията са много големи, а природата — изключително сурова. Не беше никак сигурно, че след раздялата скоро ще се видят пак. Не беше сигурно дали изобщо ще се видят пак.

— Ще се радваме да те видим на сбирката в молитвения дом в събота сутринта. — Тя го изрече с малко скована интонация, а по лицето й премина тръпка. — Нали, Кнют?

Малкият кимна мълчаливо, вече полузаспал.

— Благодаря, но ми се струва прекалено късно да ме спасяват. — Не знам дали преднамерено бях вложил подтекст, или случайно се получи така двусмислено.

— Няма да ти навреди да послушаш Божието слово. — Тя ме погледна със странния си настойчив поглед, който сякаш търсеше нещо.

— При едно условие: после да ми услужиш с колата си, за да отскоча до Алта да купя разни неща.

— Имаш ли книжка?

Свих рамене.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Няма нужда.

— Тя не е толкова лесна, колкото изглежда.

Не знам дали преднамерено вложи подтекст, или случайно се получи двусмислено.

В хижата легнах и веднага заспах, без дори да докосвам бутилката с алкохол. Не сънувах нищо — или поне не си спомням. Събудих се с усещането за преживяно радостно събитие. Отдавна не ми се беше случвало.

Хоралът се разливаше на бавни вълни между стените на малкия молитвен дом. Съдейки по многогласното звучене, явно всички богомолци — двайсет и двама-трима — се бяха включили в песнопението.

Опитах се да следя текста в черната книжка, която Леа дискретно мушна в ръката ми. „Сборник с църковни псалми”, съставен от Магнюс Брустрюл Ланста — норвежки свещеник, поет и фолклорист, живял през XIX век. „Одобрен с кралски указ от 1869 година” — пишеше на заглавната страница. Попрелистих го. Доколкото можех да преценя, оттогава не бе променяна нито сричка.

След като хоралът свърши, някакъв мъж прекоси с тежки стъпки скърцащия дървен под и отиде до семплия амвон. Обърна се към нас.

Беше бащата на Леа. Дядото на Кнют. Якоб Сара.

— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята — започна той.

Всички замлъкнаха и изчакаха да изчете сам „Символ верую”. После той застина неподвижен и безмълвно се втренчи в амвона. Продължително. Тъкмо реших, че нещо не е наред, че е блокирал, и той извиси глас:

— Скъпи братя и сестри християни, в името на Отца и Сина и Светия Дух… Да, искахме да започнем днешната среща в името на Светата Троица… Да… — Той пак млъкна.

Продължаваше да стои със сведена глава, сгърбен и свит във възширокия за фигурата му костюм подобно на сконфузен начинаещ свещеник — нищо общо с опитния проповедник, обиколил различни градове и села според разказите на Кнют.

— Ако човек си даде сметка за собствената си личност, няма смисъл да се качва на този амвон, за да говори за един беден грешник.

И пак спря. Огледах се. Странно, но никой от присъстващите не се смущаваше от нескопосаното слово на Якоб Сара. Преброих до десет. Той продължи:

— Събрали сме се заради драгоценното, свещено, чисто слово Божие. Нека се запитаме: как се управлява то? Точно затова е толкова трудно да застанеш зад амвона. Но какво да се прави?

Най-сетне вдигна глава. Погледна ни право в очите. В уверения му, прям поглед не се забелязваше дори капка несигурност. Нито помен от смирението, което твърдеше, че изпитва.

— Защото ние сме пръст. И в пръст ще се върнем. Но ще живеем вечно, ако се държим здраво за вярата. Живеем в свят на разпад. Управлява го Световния господар, Дяволът, Сатаната, Лукавия, който въвежда стадото в съблазни. — Не бих се заклел, но ми се стори, че гледа мен. — И ние, бедните човеци, сме принудени да живеем в този свят. Ако намерим сили да се отречем от Дявола и да изминем праведно остатъка от земния си път.