Ю Несбё - Среднощно слънце

— Да се помолим на Бог да закриля нашия гост по време на пътуването му, та той да се прибере благополучно и скоро у дома си.

Якоб Сара сведе глава. Миряните сториха същото. Зашепна под нос неразбираема молитва. Състоеше се от архаични думи и изрази, навярно понятни на посветените. Една дума обаче заседна в ума ми: „скоро”.

Сбирката приключи с химн. Леа ми помогна да го намеря. Включих се. Не знаех песента, но тя беше много бавна и лесно следвах извивките на мелодията, изоставайки съвсем малко. Пеенето ме освежи. Беше ми приятно да усещам как гласните ми струни вибрират. Леа май погрешно взе оживлението ми за възторг от текста, защото се усмихна.

На излизане от молитвения дом усетих как някой леко ме хваща под ръка. Якоб Сара. Притегли ме към прозореца. Видях гърба на Леа да се изгубва през вратата. Баща й изчака и последният човек да излезе и чак тогава заговори.

— Тук красиво ли ти се струва?

— В известна степен.

— В известна степен — повтори той и кимна. — Имаш ли намерение да я извеждаш от селото?

Мекото, малко лениво покорство в гласа му изчезна.

Погледът под рунтавите вежди ме прикова към стената.

Колебаех се какво да му отговоря. Как да разбирам въпроса му? Питаше ме шеговито дали се каня да избягам с дъщеря му, или ме питаше — без следа от шега — дали се каня да избягам с дъщеря му?

— Да — отвърнах.

— Да? — Едната му вежда се повдигна.

— Да. Ще я водя в Алта. И ще я върна обратно. По-точно, тя ще ме води. Леа държи тя да шофира.

Преглътнах. Молех се да не съм й докарал неприятности. Да се возиш в кола с чужд мъж лестадианците навярно смятаха за грях.

— Знам, че ще ходите в Алта — кимна Якоб Сара. — Леа изпрати Кнют у нас. В Алта дяволът е намерил благодатна почва. Знам от опит.

— Ами тогава ще вземем светена вода и чесън — усмихнах се и мигом съжалих за неуместната си шега.

Лицето му не трепна, само в очите му лумна мимолетна искра, все едно някой удари камък с чук.

— Извинете ме. Тук съм само за кратко, съвсем скоро ще се отървете от мен и всичко ще тръгне постарому. Както явно искате да бъде.

— Съвсем сигурен ли си в това?

Не разбрах какво точно ме пита: дали съм сигурен, че всичко ще тръгне постарому, или дали съм сигурен, че те искат всичко да тръгне постарому. Едно обаче ми беше пределно ясно: не изпитвах никакво желание да продължавам този разговор.

— Обичам тази земя. — Якоб Сара се обърна към прозореца. — Не защото е плодородна и благодатна. Тя, както сам виждаш, е точно обратното — ялова и сурова. Нито е кой знае колко красива, нито особено възхитителна. Земя като всяка друга. Причината да я обичам не е и че тя обича мен. Аз съм саам. Нашите управленци се държаха с нас като с непослушни деца, като с недееспособни, отнеха ни самоуважението. Обичам я, защото е моята земя. Затова правя всичко по силите си да я браня. Както баща брани детето си — ако ще да е най-грозното и най-глупавото. Разбираш ли?

Кимнах, та да приключваме час по-скоро.

— На двайсет и две години се записах доброволец в тукашната съпротива срещу нацистите. Бяха нахлули в земята ми и я бяха поругали. Какво друго можех да сторя? Посред зима лежах насред платото и умирах от глад и студ. Не застрелях нито един немец. Наложи се да сдържам жаждата си за кръв, защото евентуални наши действия щяха да предизвикат репресии срещу жителите на селото. Но изгарях от омраза. Мразех, гладувах, зъзнех и чаках. В деня на немското изтегляне си помислих, че моята земя пак си е моя. После обаче се оказа, че руснаците, влезли в селото, нямат намерение да се изтеглят веднага. Обмислят да се настанят на мястото на нацистките окупатори. Слязохме от платото в изпепелените останки. Намерих моето семейство в палатка заедно с още четири семейства. Сестра ми разказа, че всяка нощ руски войници нахлували и насилвали жените. Заредих си пистолета, чаках. Бях закачил парафинова лампа пред входа на палатката. Първият руснак се показа, прицелих се в сърцето му и стрелях. Рухна като чувал. Отрязах му главата и я окачих пред палатката, без да свалям фуражката. Не ми костваше особено усилие. Все едно умъртвих риба и я провесих да се суши. На следващия ден двама руски офицери дойдоха и отнесоха обезглавеното тяло на войника си. Не зададоха въпроси, не докоснаха главата. След тази случка изнасилванията спряха.

Той закопча протритото си сако. Приглади ревера.

— Убих го. И да можех да върна времето назад, пак щях да направя същото. Всеки защитава собствеността си.