Ю Несбё - Среднощно слънце

— А на нас не ни позволяваха нито да ходим по купони, нито да гледаме телевизия. Но пък постоянно ни идваха гости. Обикновено дори не чукаха. Направо влизаха, сядаха в дневната и почваха да говорят. Или просто си мълчаха и слушаха. Най-много, разбира се, говореше татко. Но мама командваше парада. Прекъсваше татко с подкана да отстъпи думата на друг и подсещаше твърде дълго застоялите се да си тръгват. На нас, децата, ни позволяваха да стоим при гостите и да слушаме разговорите им. Беше толкова уютно и приятно. Веднъж, спомням си, татко плака от радост, защото Алфред, окаян алкохолик, най-сетне беше намерил Христос. На следващата година татко научи, че Алфред починал от свръхдоза в Осло. Качи се в колата и измина четири хиляди километра, за да докара ковчега тук и да погребе Алфред, както си му е редът. Веднъж ти ме попита в какво вярвам…

— Да.

— В това. В способността на хората да вършат добрини.

След вечерята излязохме навън. Беше се заоблачило и притъмняло. От отворената врата на заведение за бързо хранене се чуваше музика. Клиф Ричард с „Поздравления”. В заведението продаваха кренвирши, пържени картофки и сладолед от машина.

Влязохме. До една от четирите маси седяха мъж и жена. И двамата пушеха. Изгледаха ни с престорено безразличие. Поръчах два големи сладоледа с шоколадова поръска. Белият крем се точеше плътно от машината и меко се диплеше върху вафлената фунийка като падащо сватбено було. Занесох сладоледите при Леа, застанала до джубокса.

— Виж — тя посочи. — Това не е ли…?

Прочетох етикета зад стъклото. Пуснах петдесет йоре и натиснах копчето.

Хладният и същевременно чувствен глас на Моника Сетерлунд се измъкна навън. Същото направи и пушещата двойка. Леа се облегна на джубокса. Жадно попиваше всяка дума, всеки тон — личеше си по притворените й очи. Едва забележимо поклащаше бедра наляво-надясно и краищата на полата й се полюляваха. След като песента свърши, тя пъхна монета от петдесет йоре и я пусна още веднъж. И още веднъж. После излязохме навън, в лятната вечер.

Отнякъде зад дърветата се носеше музика. Машинално тръгнахме по посока на звука. Пред билетно гише се виеше опашка от младежи. Весели, шумни, облечени в светли, ефирни летни дрехи. Пред гишето беше залепен афиш — същият като на телефонния стълб в Косюн.

— Искаш ли да…?

— Не мога — усмихна се тя. — Ние не танцуваме.

— Не е задължително да танцуваме.

— Християните не влизат в увеселителни заведения.

Седнахме на една пейка под дърветата.

— Като казваш „християнин”… — подхванах аз.

— Имам предвид лестадианец — да. Знам, за външен човек всичко това изглежда странно, но ние признаваме само старите преводи на Библията. Не вярваме, че съдържанието на вярата може да се променя.

— Но идеята за ада и вечните мъки възниква едва през Средновековието и чак тогава в определени изрази от Библията тълкуватели съзират описание на преизподнята. Тоест, адът си е сравнително модерно изобретение. Щом се придържате толкова стриктно към старите текстове, не би ли трябвало да отричате и него?

Тя въздъхна.

— Разумът живее в главата, а вярата — в сърцето. А те съжителстват в добросъседство.

— И танцът е емоция, следователно се ражда в сърцето. Значи, докато се поклащаше в такт с песента от джубокса, ти си била на ръба да съгрешиш?

— Възможно е — засмя се тя. — Е, има и по-тежки грехове.

— Например?

— Например, да се смесиш с последователи на Петдесетнишката секта.

— Това по-тежък грях ли е?

— Моя братовчедка от Тромсьо тайно отишла на сбирка в местната общност на въпросната секта. Баща й разбрал, че е излизала без разрешение, и я попитал къде е ходила. На дискотека, отвърнала тя.

И двамата се засмяхме.

Смрачи се. Стана време да се връщаме. Въпреки това продължавахме да седим.

— Какво усещат, докато се разхождат из Стокхолм? — попита Леа.

— Всичко — отвърнах и запалих цигара. — Влюбени са. Затова виждат и чуват всичко, долавят всички ухания.

— Така ли се чувства човек, когато е влюбен?

— Не знаеш ли?

— Никога не съм се влюбвала.

— Наистина ли? Защо?

— Не знам. Била съм увлечена, но — ако вярвам на начина, по който хората описват любовта — никога не съм била влюбена.

— Значи си била ледената принцеса. По теб са въздишали всички момчета, но никое не смеело да те заговори.

— Аз? — засмя се тя. — Не мисля.

Тя сложи ръка пред устата си и мигом я отдръпна. Навярно го направи несъзнателно. Някак не ми се вярваше толкова красива жена да има комплекси заради едва забележим белег на горната устна.