Ю Несбё - Среднощно слънце

Погрешно бях разбрал какво всъщност е имал предвид Кнют с думите, че го е страх, когато стана дума за баща му. Беше го страх не за баща му, а от него.

— Никой не знаеше, че всъщност Хюго подреди детето така. Една вечер обаче обичайната пиянска компания се събрала при Уве да запива и някой повдигнал въпроса за инцидента с малкия. Хюго разказал какъв урок дал на устатата пикла и на келеша. И цялото село разбра. На следващия ден Хюго замина в морето.

— Значи, това е имал предвид свещеникът с думите, че Хюго избягал с неуредени сметки?

— Да. Това и още куп други неща. Слепоочието ти кърви.

Тя свали червения си шал и ми превърза главата.

Следващите няколко часа ми се губят. По едно време тя съобщи, че сме пристигнали, и аз се събудих, свит на седалката. Според нея бях получил леко мозъчно сътресение, затова ми се спяло толкова. Предложи да ме изпрати до хижата.

Тръгнах пред нея и седнах на един камък да я изчакам. Вече нямаше опасност някой от селото да ме види. Беше светло и тихо като непосредствено преди буря. Или като след буря, която е затрила всичко живо. Надолу по зелените склонове се прокрадваха къдели от мъгла — същински призраци, увити в бели чаршафи — и поглъщаха дребните опърничави планински брези. Изплувайки от мъглата, брезите изглеждаха омагьосани.

И тя дойде — също омагьосана. Носеше се сякаш по въздуха.

— На разходка ли си тръгнал? — попита с усмивка. — Да не би случайно да сме в една посока?

Тайна криеница.

В ухото си чувах шум и пищене, виеше ми се свят и за всеки случай Леа ме поведе за ръка. Стигнахме до хижата изненадващо бързо — или навярно ми се е сторило така, защото се люшках между сън и будуване. Най-сетне легнах вътре и ме обзе странно силното чувство, че съм се прибрал у дома — чувство за уют и спокойствие, каквото никога не бях изпитвал на местата, където бях живял в Осло, а те не бяха никак малко.

— Сега поспи — Леа попипа челото ми. — Утре я карай по-кротко. И да не пиеш друго освен вода. Обещаваш ли?

— Къде отиваш? — попитах, защото тя се надигна от ръба на леглото.

— Вкъщи, къде другаде.

— Защо бързаш? Нали Кнют е при дядо си.

— Е, защо бързам. В момента за теб най-добре е да лежиш неподвижно, да не говориш и да не се напрягаш.

— Съгласен съм. Но не може ли поне да полежиш неподвижно заедно с мен? Само за малко.

Затворих очи. Чувах спокойното й дишане. Струваше ми се, че чувам и как наум претегля за и против.

— Не съм опасен — уверих я. — Не съм от Петдесетнишката секта.

— Добре, но само за малко — засмя се тя.

Отдръпнах се към стената и Леа се смести до мен в тясното легло.

— Ще изчакам да заспиш и ще си тръгна. Кнют ще се прибере по-раничко.

Лежах и се чувствах колкото замаян, толкова и напълно на себе си. Сетивата ми се бяха изострили. Усещах топлината и пулса на тялото й, миризмата, която се процеждаше от деколтето на блузата й, уханието на шампоан от косата й, ръката, която бе поставила помежду ни, та телата ни да не се допират.

Събудих се с чувството, че е нощ. В тишината витаеше нещо особено. Дори когато среднощното слънце се намира в зенита си, природата сякаш си почива, все едно пулсът й е спаднал. Леа бе сгушила лице в ямката на ключицата ми. Усещах носа й и равномерното й дишане по кожата на врата ми. Беше редно да я събудя, да й кажа, че е време да си върви, ако смята да се прибере преди Кнют. Аз, разбира се, не исках тя да закъснее и да се притесни. Но същевременно исках да остане — поне още няколко секунди. Затова не смеех да помръдна. Лежах неподвижно и се опивах от усещането, че живея. Тялото й ми вдъхваше живот. Отекна глух грохот. Миглите й погъделичкаха кожата ми и разбрах, че се е събудила.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Гръмотевица — отвърнах. — Няма страшно, чу се далече.

— Тук никога не гърми — възрази тя. — Прекалено студено е.

— Може от юг да е нахлул по-топъл въздух.

— Може. Сънувах ужасен кошмар.

— Какъв?

— Че той се връща. Идва и ни избива.

— Кой? Мъжът от Осло? Или Уве?

— Не знам. Вече не си спомням.

Полежахме, ослушвайки се за гърмежи. Цареше тишина.

— Юлф?

— Да?

— Ходил ли си в Стокхолм?

— Да.

— Хубаво ли е?

— Сега, през лятото, е разкошно.

Тя се надигна на лакът и ме погледна.

— Юн — оповести. — Зодия лъв.

Кимнах.

— Онзи тип от Осло и това ли ти каза?

Тя поклати глава.

— Прочетох табелката на медальона ти, докато спеше. Юн Хансен, роден на двайсет и четвърти юли. Аз съм везни. Ти си огън, аз съм въздух.