Ю Несбё - Среднощно слънце

— Ами ти, Юлф? Ти колко пъти си се влюбвал?

Тя изрече фалшивото ми име без капчица ирония.

— Стотици.

— Браво на теб.

— О, не съм толкова сигурен.

— Защо?

Вдигнах рамене.

— Защото всичко си има цена. Но поне се научих да преодолявам отхвърлянето.

— Да бе.

Усмихнах се и дръпнах от цигарата.

— Бях едно от онези момчета.

— От кои момчета?

Беше напълно излишно да й отговарям: руменината по бузите й издаваше, че тя отлично разбира за какво говоря. Всъщност малко се изненадах. Леа не ми приличаше на жените, които лесно се изчервяват.

Тъкмо отворих уста да отговоря, пресече ме гръмовит глас:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Обърнах се. Стояха зад пейката, на десетина метра от нас. Бяха трима. Всеки държеше бутилка — от бутилките на Матис. Не ми стана ясно към кого е отправен въпросът — към мен или към Леа, — но въпреки сумрака видях кой го зададе. Навярно го разпознах и по гласа. Уве. Деверът с наследствено право.

— С тоя… тоя… южняк.

Фъфленето издаваше, че е пийнал, но подозирах, че алкохолът не е единственият виновник за неспособността му да намери по-обидно определение за мен.

Леа скочи и бързо се спусна към него. Хвана го над лакътя.

— Уве, недей…

— Ей, ти! Южняко! Погледни ме! Какво си въобразяваш? Че ще можеш да я чукаш, а? Сега брат ми е в гроба и тя е вдовица. Да, ама е забранено! Това май не го знаеш, а? Вдовиците нямат право да се чукат, преди да се оженят пак! Хаха!

Той избута Леа настрани, замахна широко и надигна бутилката.

— А, между другото, тая може и да ти пусне… — от устата му изригна фонтан от пръски алкохол и слюнка. — Защото е курва!

Взираше се в мен с подивели очи.

— Курва! — повтори той, защото аз не реагирах.

Знаех, естествено, че използването на тази квалификация е международно признат сигнал да скочиш на крака и да забиеш юмрук в мутрата на употребилия думата. Но ме помръднах.

— Какво има, южняче? Да не би, освен крадец на путки, да си и шубе?

Той се засмя, явно доволен, че най-после му е хрумнало нещо оригинално.

— Уве… — опита Леа, но той я блъсна с ръката, с която държеше бутилката.

Навярно не беше нарочно, но дъното на бутилката я цапна по челото. Станах.

Той се хилеше просташки. Хвърли бутилката към приятелите си, които стояха под близкото дърво. Един от тях я улови. Уве тръгна към мен със свити пестници — широко разкрачен и със ситни, бързи стъпки, за да се приготви за атака. Зад юмруците главата му беше леко наведена, а погледът му изведнъж се избистри и съсредоточи. След четвърти клас не се бях бил кой знае колко. Поправка: след четвърти клас не се бях сбивал нито веднъж.

Първият удар ме улучи в носа. В очите ми мигом избиха сълзи и ме заслепиха. Уве стовари юмрук в устата ми. Усетих как нещо се откъртва от челюстта ми и долових металния вкус на кръв. Изплюх зъба и пестникът ми разпори празно пространство. Третия път Уве ме фрасна пак по носа. Нямам представа как е прозвучало в ушите на околните, но аз чух зверско хрущене като от смачкване на ламарина.

Замахнах и пробих въздуха с юмрук. Уве ме удари в гърдите, ала аз се хвърлих отгоре му и го хванах в клинч. Притисках ръцете му към тялото, за да му попреча да продължи да ме налага, той обаче си освободи лявата и ми нанесе няколко удара по ухото и слепоочието. Чух трясък и пищене. Нещо сякаш се спука. Ръмжах като пес, сграбчих нещо — май ухо — и го захапах с всичка сила.

— Мамка му! — изкрещя той, откопчи си и дясната ръка и приклещи главата ми под мишницата си.

Усетих остра миризма на пот и адреналин. Беше ми позната — от срещите с мъже, на които съобщавам, че дължат пари на Рибаря. Миришеха по същия начин, преди да узнаят какво им предстои.

— Докоснеш ли я с пръст… — прошепнах в разкъсаното му ухо, чувайки как думите жвакат в собствената ми кръв — … ще те убия.

Той се разсмя.

— Ами ако ти избия и останалите хубави бели зъбки?

— Давай — изпъхтях. — Но докоснеш ли нея…

— С това, например?

Единственото положително нещо, което мога да кажа за ножа в свободната му ръка, е, че беше по-малък от ножа на Кнют.

— Не ти стиска — простенах.

Той опря върха в бузата ми.

— Дали?

— Ами давай де, проклето… — разбрах на какво се дължи фъфленето ми чак когато усетих как студената стомана бодна езика ми: ножът беше пробил бузата ми — … изчадие — напънах се да изрека, защото думата изисква енергично размърдване на езика. Явно въпреки положеното усилие не бях успял да докарам добра дикция.