Ю Несбё - Среднощно слънце

Звуците от брадвата пресекнаха. Кнют щеше да влезе при нас всеки момент. Леа пак се обърна към мен. Очите й се преливаха в няколко цвята. Не бях виждал толкова богата палитра. Погледът й гореше пламенно.

— Размислих, Юлф. Искам да знам от какво бягаш.

— По-разумно беше предишното ти решение.

— Кажи ми.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото мисля, че си добър човек. А за добрите хора винаги има прошка.

— Ами ако грешиш? Ако не съм добър човек? Тогава какво? Ще се пържа в твоя ад ли? — Прозвуча по-заядливо, отколкото възнамерявах.

— Не греша, Юлф, защото те виждам. Прозирам какъв си.

Поех си дъх. Още не знаех дали думите ще успеят да излязат от устата ми. Вгледах се в сините й очи — сини като морето под теб, когато си на десет и стоиш на висока скала, а цялото ти същество напира да скочи — с изключение на краката ти, които не помръдват.

— Да събирам дългове на наркомани и да убивам хора — това ми беше работата — чух се да произнасям. — Откраднах пари от работодателя ми и сега той ме преследва. Въвлякох в тази история и Кнют, десетгодишния ти син. Плащам му, за да шпионира. По-точно, плащам му само ако ми докладва нещо съмнително. Например, ако е видял типове, които, при необходимост, не биха се поколебали да видят сметката на едно невръстно момче. — Извадих цигара от кутията. — Е, какви са шансовете ми за опрощение?

Тя отвори уста и в същия момент Кнют отвори вратата.

— Ето. — Той стовари цепениците на пода пред печката. — Умирам от глад.

Леа ме погледна.

— Рибени кюфтета в консерва? — предложих.

— Бляк — сбърчи нос Кнют. — Не може ли да хапнем прясна треска?

— Боя се, че не съм купил.

— Имам предвид да си хванем от морето. Да идем на риболов. Може ли, мамо?

— Посред нощ е — тихо отговори тя. Продължаваше да ме гледа.

— Най-хубавото време за риболов. — Кнют заподскача. — Моля те, мамо!

— Нямаме лодка, Кнют.

След секунда схванах какво иска да каже. Погледнах момчето. Лицето му помръкна. После изведнъж засия.

— Ще вземем лодката на дядо. В хелинга е. Каза, че ми позволява да я вземам.

— Наистина ли?

— Да! Треска! Треска! Обичаш треска, нали, Юлф?

— Обожавам — гледах Леа. — Но не знам дали майка ти в момента е на такава вълна.

— И още как. Нали, мамо?

Тя мълчеше.

— Мамо?

— Нека Юлф реши.

Малкият се мушна между масата и стола ми, за да ме принуди да го погледна.

— Юлф?

— Да, Кнют?

— Ти ще изядеш езика. [3] Панираният език от треска е традиционно ястие по норвежкото крайбрежие, а по време на сезона, когато треската хвърля хайвера си, се смята за голям деликатес. — Бел. прев.

Хелингът се намираше на няколкостотин метра от пристана. Миризмата на прогнили водорасли и солена вода пробуди няколко смътни летни спомена. Напъхан съм в прекалено тясна спасителна жилетка, братовчед ми се перчи, защото са по-богати и имат лодка и хижа, а чичо ми ругае, зачервен и изнервен от неуспешните опити да запали извънбордовия двигател.

В тъмния хелинг се носеше приятна миризма на смола. Необходимите ни рибарски принадлежности се намираха готови в лодката, качена върху дървена стойка.

— Това не е ли доста голяма гребна лодка?

Дълга е около пет-шест метра, прецених на око.

— О, средно голяма е; с осем весла — отвърна Леа. — Хайде, трябва всички да бутаме.

— Татковата беше много по-голяма. С десет весла. С мачта.

Потопихме лодката. Успях да се кача, без да си намокря краката.

Наместих веслата в едната от двете двойки ключове и започнах да греба с мощни, но спокойни движения.

Спомних си, че през лятото, когато чичо ми бе оказал благоволението да им гостувам, аз, клетото сираче, положих усилия, за да стана по-добър от братовчед ми. Леа и Кнют обаче изобщо не изглеждаха впечатлени.

Малко по-нататък прибрах веслата.

Кнют се сви отзад в лодката, облегна се на перилата, метна въдицата и се загледа в нея. Погледът му се отнесе, въображението се развихри.

— Чудесно момче — казах и си съблякох якето, бях го взел от хелинга.

Леа кимна.

Не духаше вятър, а езерото — или морето, както го наричаха Леа и Кнют — беше гладко като огледало. Приличаше на твърда повърхност, по която бихме могли да стигнем до аленото крайче на слънцето, подало се на северния хоризонт.

— Кнют казва, че у дома не те чакал никой — обади се Леа.

— Така е — за щастие.

— Сигурно е странно.

— Кое?

— Да си нямаш никого, който да мисли за теб. Да се грижи за теб. А ти да не се грижиш за никого.