Ю Несбё - Среднощно слънце

Мамка му.

Грабнах бинокъла. Плъзнах го по хоризонта, който вече познавах до най-малки подробности. Търсех нещо съмнително, нещо, което досега не е съществувало. Взирах се напрегнато, силно съсредоточен.

После повторих същото упражнение.

След няколко часа ме налегна умора. Но не исках да паля печката, за да си направя кафе: димът щеше да сигнализира в радиус от няколко километра, че съм се върнал в хижата.

Няма ли най-после да завали дъжд, мислех си. Кога най-накрая тези облаци ще излеят товара си! Кога най-накрая ще се случи нещо! Очакването ме подлудяваше.

Оставих бинокъла. Поседях със затворени очи.

После излязох при елена.

Той ме изгледа бдително, но не помръдна.

Погалих го по рогата.

И се покатерих на гърба му.

— Дий! — подвикнах.

Той направи няколко крачки. Първоначално колебливо.

— Точно така!

Еленът доби решителност. И ускори ход. Понесе се към селото. Коленете му щракаха с все по-нарастваща честота подобно на гайгеров брояч, който се приближава към атомна бомба.

Църквата беше изгоряла до основи. Съвсем естествено — нали немците бяха минали оттук, за да търсят дейци от съпротивителното движение. Но руините си стояха — димящи и топли. Развалини и пепел. Между черните камъни те танцуваха — някои от тях голи. Танцуваха с бясна бързина, макар песента на свещеника да се точеше бавно и тягостно. Бялото расо беше почерняло от сажди, а пред него стояха младоженците. Тя — облечена в черно, той — целият в бяло, от бялата шапка до бялото сабо. Песнопението секна и аз приближих.

— От името на норвежката държава ви обявявам за законни съпруг и съпруга — обяви той, изплю кафява храчка върху разпятието, което висеше до него, вдигна съдийско чукче и удари с него по обгорелия до черно олтар. Веднъж. Втори. Трети път.

Сепнах се от съня. Бях задрямал седнал, с глава, опряна на стената. По дяволите, как ме изтощаваха тези кошмари.

Чукането обаче продължаваше и наяве.

Сърцето ми примря. Приковах поглед във вратата.

Винтовката стоеше облегната на стената.

Грабнах я, без да ставам от стола. Опрях я на рамо и притиснах буза към приклада. Пръстът ми се уви около спусъка. Поех си дъх — за няколко секунди бях спрял да дишам.

Още две потропвания.

И вратата се отвори.

Облаците се бяха разнесли. Беше се свечерило. Вратата гледаше на запад, слънцето осветяваше фигурата на прага в гръб и аз виждах само мрачен силует пред полегатите възвишения, обрамчен с ореол от оранжева слънчева светлина.

— Ще ме застреляш ли?

— Извинявай — свалих пушката. — Взех те за яребица.

Смехът й се разнесе плътен и спокоен, но понеже лицето й стоеше в сянка, не виждах искрящото сияние в очите й и се задоволих да си го представя.

— Йони си тръгнал — разбрах от Леа.

— Днес се качи на автобуса за Осло.

Тя изпрати Кнют за дърва и вода. Искаше кафе. И обяснение защо някакъв южняк се е отбил да я разпитва къде се намирам.

Вдигнах рамене.

— Южняци — под път и над път. Този какво искаше?

— Да си поговори с теб. По бизнес.

— Аха. Да не е бил Йони? Един, дето прилича на бекас?

Тя не отговори. Седеше срещу мен и се опитваше да улови погледа ми.

— Разбрал, че си отседнал в ловната хижа, и отишъл до там, но не те заварил. Някой му казал, че след погребението си идвал у нас, и затова той очакваше да знам нещо.

— Ти какво му каза?

Позволих й да улови погледа ми. Да го изучи щателно. Имах много за криене и въпреки това нищо.

— Че си заминал на юг — въздъхна тя.

— Защо?

— Защото не съм глупачка. Нито знам, нито искам да разбирам в какво си се забъркал, но не желая вината да е моя, ако загазиш още повече.

— Още повече?

Тя поклати глава. Или се беше изразила погрешно, или аз не я бях разбрал. Или пък не й се говореше по темата. Надникна през пролуката. Чувахме как отвън Кнют енергично цепи дърва.

— Според този тип името ти било Юн, не Юлф.

— Ти вярваше ли, че се казвам Юлф?

— Не.

— Но въпреки това си го пратила за зелен хайвер. Излъгала си го. Какво казва религията ти по въпроса?

Тя отметна глава към звуците отвън.

— Кнют казва, че трябва да те пазим. А моята религия много държи на мнението на близките.

Поседяхме мълчаливо. Аз отпуснах ръце върху масата, тя нейните — в скута си.

— Благодаря ти, задето се погрижи за Кнют по време на помена.

— Няма защо. Как го понася?

— Всъщност добре.

— А ти?

Тя сви рамене.

— Ние, жените, винаги се оправяме.